— Връщам се след минута.
— Вече ми липсваш — каза галантно Аш.
Мад изсумтя в свой стил, завъртя се на пети и излезе. Гърбът ѝ излъчваше презрение.
Времето понечи да каже нещо поучително на Аш, но млъкна и погледна през рамото му.
— Искаше да видиш Джак Феч, Джеймс, и май имаш късмет. Ето го, идва сега.
Аш и Харт побързаха да погледнат назад и се извърнаха рязко, щом чуха нечии стъпки да приближават към затворената врата — бавни, уверени и някак си… меки, сякаш този, който приближаваше носеше чехли с дебели пухени ходила. Мисълта обезпокои Харт на някакво дълбоко ниво, макар че не можеше да каже защо. Тихите стъпки бяха някак си твърде разлети, недостатъчно плътни. Накрая се спряха пред вратата и в последвалата дълга пауза всички сякаш бяха затаили дъх. Харт усещаше как косъмчетата на врата му отзад настръхват и внезапно почувства, че със сигурност не иска да види какво има от другата ѝ страна.
В този миг дръжката се завъртя, вратата се отвори и Джак Феч влезе пружиниращо на гъвкавите си крака. Беше плашило, нещо от дрипи, пръчки и слама. Трябваше да изглежда чудноват и старомоден, очарователен по традиционния провинциален начин, но у Джак Феч нямаше нищо, което да успокоява. Беше човешка фигура, оформена изцяло от неживи, неодушевени детайли — от натъпканата със слама риза през пръчките за крака до гротескно издълбаната ряпа, която бе негова глава. Напомняше на Харт за една играчка от детството му, която не се виждаше ясно в тъмното и го плашеше, след като угасяха лампата. Джак Феч бе направен от неща, които не живееха и никога не би следвало да са живели, но сега се движеха по силата на някаква неестествена воля. Не беше чучело или играчка, като роботите на Времето. Джак беше жив, съзнаващ и ни най-малко хуманен. Харт го усещаше с костите и цялото си същество. Огромната ряпа-лице се обърна бавно на дървения врат, погледна Харт, после Аш и Времето, а той единствен срещна тъмните, немигащи очи. Плашилото бавно се приближи към тях, овързаните пръчки за крака драскаха по голия дървен под, сякаш плъхове топуркаха из някой хамбар. Спря пред Времето, поклони се сковано и не помръдна повече. Харт погледна неподвижното създание и не знаеше какво му се иска да направи повече — да го удари или да избяга.
— Джак Феч — каза тихо Аш. — В Шадоус Фол майките казват на децата си да са послушни или той ще дойде за тях. Понякога действително идва. Колко изби днес, Джак? Имаш кръв по ръцете.
Харт погледна неволно към изтърканите кожени ръкавици, които бяха ръцете на плашилото, и сърцето му подскочи в гърдите като видя тъмните петна по тях.
— Джак, знаеш, че от теб се очаква да се почистиш преди да дойдеш при мен. Какво ще си помислят нашите гости, а? Дори и така да е, Ленард, казах ти и преди — не бива да си груб с него. Чувствата му са лесно раними, а ти знаеш колко е трудно да получиш помощ отнякъде в днешно време. Джак е моята дясна ръка и аз разчитам на него да се погрижи нещата да вървят както трябва заради доброто на града. Дори и най-любящият баща трябва да е суров, когато се наложи.
— Подир кого изпрати своето куче днес? — попита предизвикателно Аш.
Времето сви рамене.
— Лордовете на Реда и херцозите на Хаоса спореха пак за двойниците и изпотрошиха мебелите. Тази нова наука, Теория на Хаоса, създаде повече проблеми на етерните нива, отколкото можеш да си представиш. Не разбирам защо не могат да постигнат съгласие, че е възможно да са на различни мнения. Както и да е, Джак ги усмири съвсем лесно. Той е убедителен, когато поиска. Браво, Джак. Връщай се в Галерията от мраз, ще се видим по-късно.
Плашилото остана дълго неподвижно, после главата ряпа бавно се обърна и се вторачи в Харт. В издълбаната усмивка и празните очни кухини нямаше ни топлота, ни следа от емоции, но имаше решителност, която се стори на Харт смразяваща. Сякаш в някакво съдилище го изучаваха, преценяваха и установяваха дали отговаря на изискванията. Без право на обжалване. Той неволно отстъпи крачка назад, а плашилото го последва. Времето извика силно на Джак да спре, но той мълчаливо вървеше към Харт, който продължаваше да отстъпва. Не издаваше звук, чуваше се само дращенето на краката му от пръчки по дървения под, но въпреки това Харт долавяше решителност в бавната походка.
Времето се приближи и застана зад него, извика плашилото по име с нарастващ гняв и накрая го хвана за ръката. Джак Феч се отскубна, без дори да се огледа. Имаше неестествена сила в това неживо тяло и Харт усети на някакво дълбоко, първично ниво, че ако Феч го докопа, ще го разкъса на части с такава лекота, с каквато някое дете разкъсва парцалената си кукла. Гърбът му се удари в стената зад него, нямаше накъде повече да отстъпва. Дишаше учестено, като птица в клетка, заплашена от котка, но не му и хрумваше да се бие. Знаеше някак си, че няма смисъл, че Джак Феч не може да бъде спрян от човешка сила.