Рия сви рамене.
— Водили сме този разговор и преди, Ричард, и без съмнение ще го водим отново. И двамата имаме право или пък грешим, но в крайна сметка такъв си е Шадоус Фол. Каквото и да говорим или да мислим, празненства като Карнавала са необходими тук. Те са предпазна клапа, отдушник, най-безболезненият начин да изпуснеш парата преди напрежението да е станало огромно. Безпокоиш се твърде много, Ричард. Градът е в състояние да се грижи за себе си.
— Да — съгласи се Ериксон. — Вероятно е така. Но градът прави онова, което е най-добро за него, а не за хората, които живеят тук. Ние сме между тях и града и това е единственото, което прави живота тук поносим. Хората не са създадени да живеят толкова близо до магията — тя изважда на бял свят не само най-доброто, но и най-лошото у всеки.
Рия го изгледа замислено.
— Не мога да повярвам, че просто си стоим тук и бъбрим за разнообразие. Сигурен ли си, че няма някой потресаващ извънреден случай, който да ми стовариш ненадейно и да се отървеш?
Ериксон се усмихна леко, но очите му останаха безизразни.
— Всичко изглежда наред. Поне дотолкова, доколкото това е възможно в Шадоус Фол. Имам обаче лошо предчувствие за тази вечер и то не ме напуска. Дори става по-зле. Забеляза ли колко много паранормали са излезли тази нощ, дори и тези, които не биха се появили, освен в случай на божествена намеса? Видях физиономии, които си мислех, че никога няма да срещна, и някои, за които смятах, че са просто слухове.
— Какво правят? — попита Рия и се намръщи.
Опита се да се огледа наоколо незабелязано.
— Нищо — отвърна Ериксон. — Просто… чакат. Чакат нещо, което ще се случи. Можеш да доловиш как очакването е нажежило въздуха, щом ги доближиш. Нещо е тръгнало към Карнавала, Рия. Нещо лошо.
Рия се намръщи и се взря открито и гневно в тълпата наоколо. Макар и да не ѝ се искаше да признае, шерифът имаше право. Нещо се носеше из въздуха. Твърде много тревожни погледи, престорени усмивки и смях, който отекваше пресилено високо и продължително. Нищо специално, нищо осезаемо, просто… нещо си. Рия потръпна неволно от ужас и се опита да превъзмогне нарастващия порив да погледне през рамо дали някой не я дебне там. Пое дълбоко въздух и решително се отърси от мисълта. Нямаше нищо тревожно. Беше само в мислите им. Тя се чувстваше напълно щастлива на Карнавала, преди да се появи Ричард и да я зарази със своята параноя. Мътните я взели, ако допусне да ѝ провали вечерта.
Огледа се наоколо към тълпата да открие повод да промени темата и се усмихна иронично, когато погледът ѝ попадна на Ленард Аш, който разговаряше оживено с една бронзова глава върху пиедестал. Естествено, щом всички други бяха наизлезли, логично е и той да е тук. Някога тя, Аш и Ериксон бяха близки приятели, толкова близки, че на практика бяха като семейство. Ала нещата се промениха, както обикновено става, независимо дали желаем това или не. Ериксон стана шериф, тя — кмет, а Аш умря. Спомняше си как стоеше с Ричард на погребението, бе облечена в черна официална рокля, която никак не ѝ отиваше, и хвърли шепа пръст в изкопания гроб. Помнеше, че плака. Но после той се върна от света на мъртвите и тя не знаеше какво да му каже. Мъжът, когото познаваше, бе мъртъв, а този непознат с познато лице нямаше право да заеме мястото на Ленард в чувствата ѝ. Така че тя, Аш и Ериксон се отдалечиха, разделяни от общото си минало. Всеки си имаше свой собствен живот и едва-едва си кимваха един на друг, щом се срещнеха на улицата.
Рия поклати глава. Човек би помислил, че щом живееш в място като Шадоус Фол, следва да си свикнал с неща като призраци и завърнали се от света на мъртвите, но бе съвсем различно, щом се отнасяше до теб или някого, когото познаваш. Наистина ли бяха минали три години? Как измина толкова време?… Обикновено Аш винаги бе сред организаторите на Карнавала, но след като умря загуби интерес към много неща. Внезапно изпита нужда да си поговори отново с него, с Ленард Аш или онова, което представляваше сега. Тя изправи рамене и хвърли делови поглед към шерифа.
— Правиш от мухата слон, Ричард. Няма нищо тревожно тук, само хора, които се забавляват. Сега, ако ме извиниш, бих искала да поговоря с един човек.
Ериксон погледна към Аш, после пак към нея.
— Наистина ли смяташ, че е добра идея, Рия?
— Да — отвърна тя решително.
Шерифът я изгледа продължително, тя се почувства неловко и той отмести поглед. Въздъхна тихичко.
— Понякога ми се ще той просто да мине през Вратата и да приключим с него. Не е честно спрямо теб.