Оноре дьо Балзак
Шагренова кожа
На господин Савари,
член на Академията на науките
I. ТАЛИСМАНЪТ
Към края на месец октомври 1829 година един млад човек влезе в Пале-Роаял точно когато отваряха игралните домове съобразно със закона, който закриля тази страст, тъй като тя е облагаема с данък по самата си същина. Той се изкачи без колебание по стълбата на заведението, означено е номер 36:
— Господине, шапката ви, ако обичате! — извика съд сух и неприятен глас бледото старче, свито в тъмнината над една преграда, като се изправи внезапно и показа отвратителните черти на лицето си.
Влезете ли в игрален дом, законът преди всичко ви лишава от вашата шапка. Дали това не е висша намеса на провидението? Или по този начин сключват с вас пъклена спогодба, изискваща определен залог? Или пък искат да ви принудят да се държите почтително с хората, които ще си присвоят парите ви? А може би полицията, която дебне във всички кални местенца на обществото, държи да узнае името на вашия шапкар или вашето име, ако сте го написали на подплатата? Или пък просто вземат мярката на главата ви и съставят някаква поучителна статистика за умствените способности на играчите? По този въпрос администрацията пази пълна тайна. Но трябва да разберете — щом сте пристъпили към зеленото сукно, вие вече не разполагате със своята шапка, както не разполагате и със себе си: вие, вашето богатство, вашата шапка, вашият бастун и вашето палто принадлежат на играта. Щом излезете, ИГРАТА ще ви покаже чрез някаква злобна действена епиграма, че все пак ви оставя нещо, като ви връща вещите. Ако обаче цилиндърът ви е нов, ще разберете за ваша собствена сметка, че трябва да имате специален игрален костюм.
Проявената от младия човек изненада, когато получаваше номерче в замяна на шапката си, за щастие с леко оръфана периферия, показваше, че душата му е все още невинна; затова старчето, което навярно от младини гниеше сред парещите радости на комарджийския живот, му хвърли мрачен и студен поглед, където философът би видял отразени мизерията на болниците, бягствата на разорените хора, смъртните актове на тълпи от удавници, доживотните заточения, изгнанията в Гуасакоалко, Този човек, чието издължено бледо лице издаваше, че се храни единствено с желатиновите супи на Дарсе, представляваше безкръвно въплъщение на страстта в най-простия й вид. Бръчките му бяха следи от отдавнашни мъки, навярно той проиграваше нищожното си възнаграждение веднага щом го получи. Също като онези кранти, върху които камшикът не оказва никакво въздействие, той не би могъл да трепне от нищо; посрещаше безчувствено глухите степания на играчите, които излизаха разорени, безмълвните им проклятия, затънелите им погледи. Той беше олицетворение на Играта. Ако младият човек бе погледнал жалкия цербер, сигурно щеше да си каже: „В това сърце е останало само едно тесте карти!“ Непознатият не се вслуша в този овеществен съвет, поставен тук навярно от провидението, което отбелязва със знака на гадостта всички вертепи. Той влезе решително в залата, където звънът на златото завладяваше съзнанието на тръпнещите от алчност хора. Навярно бе достигнал дотук, подтикнат от най-логичната сред всички красноречиви мисли на Русо, която гласи, ако се не лъжа: „Да, мога да си представя един човек да отиде да играе, но само когато вижда между себе си и смъртта своята последна жълтица.“
Вечер игралните домове притежават само груба поезия, но тя въздействува неизменно със силата на кървавите драми. Залите се изпълват от зрители и играчи, от безимотни старци, които се довличат тук, за да се стоплят, от разкривени лица и оргии, които започват с пиянство, но могат да завършат във водите на Сена. Тук страстите са изобилни, но прекомерният брой на актьорите не ви дава възможност да погледнете в очите демона на играта. Вечерта е като голяма сцена, по време на която цялата трупа крещи, всеки инструмент от оркестъра изпълнява своята тема. Тук можете да видите много достойни хора, които идват да търсят развлечения и заплащат за тях, както биха заплатили цената на някой спектакъл, на някое лакомство или както биха си купили евтино в някоя мансарда повод за горчиви съжаления три месеца по-късно. Но разбирате ли какъв копнеж, какъв бяс трябва да се е развихрил в душата на един човек, който очаква с нетърпение отварянето на заведението? Между сутрешния и вечерния играч съществува онази разлика, която откриваме между небрежния съпруг и примрелия под прозорците на своята красавица влюбен. Само сутрин идва изгарящата страст и неприкритата ужасяваща нужда. В този миг можете да наблюдавате истински играч, който не е ял, не е спал, не е живял и не е мислил, толкова свирепи са били ударите, нанесени му като с каиш от удвоения залог, толкова жестоко го е разяждала надеждата, че ще му се паднат „тридесет и четиридесет“. В този прокълнат час ще срещнете ужасяващо спокойни очи, смайващи лица, погледи, които сякаш движат картите и ги поглъщат.