Чудесата, които сами по себе си разкриваха пред младия човек всички познати страни на мирозданието, породиха в душата му потиснатост, каквато извикват у философа научните представи за неговите непознати страни; той си пожела по-силно от когато и да било да умре и падна в курулното кресло12, а погледът му продължи да блуждае по тая призрачна панорама на миналото, Картините се озариха, лицата на девите му се усмихнаха, статуите добиха измамливите багри на живота. Полумракът и трескавата тревога, която кипеше в болния му мозък, накара тези произведения на изкуството да се раздвижат и да се завъртят в лудешки танц пред него; идолите му се кривяха, изобразените по картините лица запремигваха. Всяка от тези фигури потръпна, заподскача, напусна мястото си тържествено или с лекота, грациозно или грубовато според нравите, характера и разположението си. Същински тайнствен шабат, не по-малко смайващ от чудесата, които вижда доктор Фауст на Брокен. Но тези оптически явления, породени от умората, от напрегнатото гледане и от прищевките на полумрака, не можеха да уплашат непознатия. Ужасите на живота бяха безсилни да смутят тая душа, привиквала към ужасите на смъртта. С насмешка и с известно съчувствие той дори поощряваше странностите на този нравствен галванизъм, чиито чудеса, свързващи се в неговите последни мисли, още поддържаха усещането му, че съществува. Около него цареше такова дълбоко мълчание, че скоро той се отдаде на сладостни мечтания, в които образите постепенно потъмняваха, изменяйки като с магическа пръчка всички свои отсенки заедно с угасването на деня.
Небесното зарево замря и запали последен червен лъч, борейки се с нощта; той вдигна глава и видя един полуосветен скелет, чийто череп се поклати недоверчиво, сякаш за да му каже: „Мъртъвците не те искат още!“ Прекарвайки ръка по челото си, за да прогони съня, младият човек почувствува отчетливо прохладна струя от някакво космато тяло, което докосна бузите му и го накара да потрепери. Стъклата звъннаха глухо и той си помисли, че може би някой прилеп го е дарил е тази студена милувка, подобна на задгробна тайна. При смътните отблясъци на залеза той успя да различи още за малко призраците, които го заобикаляха; после цялата тая мъртва природа беше погълната от мрака.
Нощта се спусна, а с нея дойде и смъртният час. След това изтече доста време, през което той престана да усеща земните неща било защото бе потънал в дълбок унес, било защото го обори дрямка, породена от умората и от множеството мисли, които разкъсваха сърцето му. Изведнъж му се стори, че го вика нечий страховит глас и той потрепери, сякаш палещ кошмар го бе захвърлил в глъбините на някаква бездна. Нещо го заслепи и той присви очи: бе видял в мрака червеникаво сияние, в средата на което стоеше дребничък старец и насочваше към него светлината на една лампа. Той бе дошъл безшумно и сега стоеше неподвижно и безмълвно.
Беше се появил като по чудо. И най-безстрашният човек, изненадан в съня си, би потреперал пред това лице, излязло сякаш от някой саркофаг. Необичайното младежко изражение, което оживяваше втренчените очи на този призрачен човек, убеди непознатия, че в него няма нищо свръхестествено; и все пак в мигновения преход от въображаемия към реалния живот той изпита философското съмнение, описано от Декарт, и неволно бе обладан от необяснимите видения, които са тъй загадъчни, че в самомнението си се опитваме да ги пренебрегнем, а безпомощната ни наука напусто се опитва да ги опознае.
Представете си един дребен, сух и слаб старец, облечен в черен кадифен халат, пристегнат през кръста с дебел копринен шнур. На главата му имаше малко кадифено, също така черно шапче, а от двете страни на лицето му се спускаха дълги кичури бяла коса, които сякаш пристягаха главата му и обрамчваха челото му. Халатът увиваше тялото като че ли в широк саван, виждаше се само тясното и бледо лице. Ако не беше костеливата ръка, подобна на бастун, увит в плат, която старецът беше протегнал, за да освети младия човек с лампата. Лицето му би изглеждало като закачено във въздуха. Сивата подстригана остра брада на това странно същество му придаваше сходство с онези юдейски лица, които служат за модели на художниците, когато искат да изобразят Мойсей.
Устните на този човек бяха толкова безцветни, толкова тънки, че трябваше човек силно да се съсредоточи, за да ги забележи върху белезникавото лице. Високото набръчкано чело, синкавите и вдлъбнати бузи, неумолимата твърдост на малките зелени очи, лишени от вежди и мигли, можеха да накарат непознатия да си помисли, че „Човекът, който тегли злато“ е слязъл пред него от картината на Герард Доу. Коварство на инквизитор личеше в мрежата от бръчки, която ставаше особено гъста около очите му и говореше за дълбоко познаване на живота.