Кой поне един път в живота си не е наблюдавал тайно движенията на някоя мравка, не е пъхал сламка в единствения отвор, през който диша белият плужек, не е изучавал приумиците на някоя изтънчена госпожица, не се е възхищавал от хилядите жилки, оцветени като розетка на готическа катедрала, които прорязват червеникавия дъбов лист? Кой не е наблюдавал дълго кафяв керемиден покрив, обливан от дъжда и огряван от слънцето, кой не е съзерцавал капчиците роса, листенцата на цветята и разнообразните нарези на техните чашки? Кой не се е потапял в тия осезаеми, вяли и занимателни мечтания без цел, които все пак ни отвеждат към някоя мисъл? Кой не е бил дете, кой не е водил ленивия живот на безгрижно диво създание? Тъй живя Рафаел много дни, без да се занимава с нищо, без да желае нищо, чувствувайки се все по-добре, усещайки как здравето му укрепва, как безпокойството му намалява, а болките му стихват. Катереше се по скалите и се изтягаше на някой връх, откъдето очите му обгръщаха необхватна гледка. Оставаше там по цели дни като растение под слънцето, като заек в дупката си. Или пък привикваше към явленията в растителния свят, към промените във времето, изследваше как всичко се мени на земята, във водата и във въздуха.
Той се опита да се приобщи към потайния ход на тази природа, да се слее напълно с нейното покорно бездействие, да се подчини на деспотичния закон, който закриля и ръководи инстинктивните съществования. Не искаше да отговаря за себе си. Също като някогашните престъпници, които са се спасявали от преследванията на правосъдието в някоя сенчеста обител, той се опитваше да се промъкне в светилището на живота. Съумя да се превърне в частица от необятното и могъщо плодородие: бе възприел въздушните промени, бе живял във всички скални вдлъбнатини, бе изучил нравите и обичаите на растенията, приумиците на водата, лъкатушенията й, бе опознал животните; беше станал едно цяло с тази тръпнеща земя, бе доловил душата й, бе проникнал в нейните загадки. Неизброимите творения на всестранната природа бяха за него развитие на един и същ живец, съчетание на едно и също движение, мощно дихание на величественото мироздание, което действуваше, мислеше, вървеше и растеше и с което той искаше да расте, да върви, да мисли и да действува. По някакъв невероятен начин той бе преплел своя живот с живота на скалите и бе пуснал корени в тях.
Чрез това странно безумие, чрез това измамно излекуване, подобно на благотворната забрава, която природата ни изпраща, за да ни откъсне от страданията, Валантен вкуси насладите на едно второ детство през първите дни от своето пребиваване в този приветлив кът. Той се разхождаше, откриваше хиляди дреболии, предприемаше хиляди неща, без да ги довършва, забравяйки всеки следващ ден плановете на отминалия; бе, щастлив в безгрижието си и повярва, че се е спасил. Една сутрин остана да се излежава случайно чак до обед, тънейки в оная сънливост, която е на границата между съня и будуването, която придава на действителността причудлив вид и превръща мечтите в действителност, и внезапно за пръв път чу правдива преценка за здравето си от хазайката, разговаряща с Жонатас, който всеки ден идваше да я разпитва. Овернката навярно мислеше, че Валантен продължава да спи и не бе се опитала да сниши гръмкия си глас на планинка.
— Нито е по-добре, нито е по-зле — казваше тя. — И тая нощ кашля така, сякаш щеше да предаде богу дух. Милият господин, кашля, храчи, направо да го ожалиш. Аз и моят стопанин се питахме отде ли има сили да се дере така. Направо ми се къса сърцето. Ама че проклета болест! Хич не е добре! Все ме е страх някоя сутрин да не го заваря умрял в леглото. И блед, блед — направо восъчен Христос! И като го гледам, когато става, горкият, слабичък, същинска клечка. Даже вече започва и да мирише лошо! А на него му е все едно, хаби се и тича, сякаш е по-здрав от здравите. Трябва да е много храбър, щом не се оплаква! Ама наистина сигурно ще му е по-добре в земята, отколкото на ливадата. Страда, сякаш бог го е наказал! Не че на нас ни се ще, господине, то и за нас ще е по-зле. Пък дори и да не ни даваше всичко, което ни дава, пак щяхме да го обичаме: не го правим от корист. Ох, боже — продължи тя, — само парижани могат да хванат такива кучешки болести! Откъде им идват? Горкият младеж! Сигурно е, че няма да завърши добре. Нали разбирате, тая треска го съсипва, изяжда го, убива го! Той изобщо не мисли за това; даже не знае, господине. Нищо не забелязва… Ама не плачете така, господин Жонатас! Кажете си, че и за него ще е по-добре, като престане да страда. Защо не накарате да отслужат маслосвет за него? Виждала съм как човек може да се изцери от маслосвет, даже и аз ще запаля една свещичка, само да се спаси такъв мил, такъв добър човек, същинско гергьовско агънце…