Невъзможно беше да се измами този човек, който сякаш притежаваше дарбата да отгатва мислите, скрити и в най-потайните сърца. Знания за всички народи по земното кълбо, за техните нрави и мъдрост бяха събрани върху студеното му лице, както творбите от цял свят се трупаха в неговите прашни магазини. В чертите му прозираше проницателното спокойствие на вездесъщ бог, горделивата мощ на човек, който всичко е видял. Използувайки различни похвати, различни техники, някой художник би могъл да превърне това лице в прекрасен образ на бог-отец или в хилещата се маска на Мефистофел, защото на неговото чело беше отпечатана възвишена мощ, а на устата му зловеща насмешка. Превръщайки с огромната си власт в прах всички човешки мъки, този човек трябва да беше убил земните радости. Смъртникът потрепери, защото почувствува, че чудноватият старик се движи в пространства, чужди на света, където живееше съвсем сам, без никакви радости, защото беше изгубил своите илюзии, без грижи, защото не изпитваше вече наслада. Той стоеше прав, неподвижен, непоклатим като звезда, обкръжена от светъл облак. Зелените му очи, изпълнени със спокойно лукавство, като че озаряваха нравствения свят, подобно лампата, която осветяваше тайнствения му кабинет. Това странно зрелище се разкри пред смаяния млад човек, когато той отвори очи, прогонил най-после мислите за смъртта и причудливите образи, които го бяха завладели. Той бе зашеметен и за миг се поддаде на наивната вяра, с която децата слушат приказките на бавачките си, но тая заблуда се дължеше на мъглявите разсъждения, които помрачаваха живота и разсъдъка му, на раздразнените му до крайност нерви, на изпълнената с насилия драма, чиито сцени току-що му бяха доставили такава мъчителна наслада, сякаш бе погълнал опиум. И това видение му се беше явило в Париж на кея Волтер в XIX век в такова място и време, когато магията беше невъзможна. Попаднал в съседство с къщата, където беше издъхнал френският бог на неверието13, ученик на Гей-Люсак и на Араго, презираш, фокусничествата на властниците, непознатият очевидно се подчиняваше само на обаятелната поезия, на която всички ние често се поддаваме, сякаш за да избягаме от безнадеждната истина, да подложим на изпитание могъществото на бога. И тъй, той потръпна пред тая светлина, пред тоя старец, тъй като го обзе необяснимо предчувствие за някаква странна власт; но това вълнение беше подобно на вълнението, което всички ние сме изпитвали пред Наполеон или в присъствието на някой велик човек, на някой блестящ гений, целунат от славата.
— Господинът желае да види Исус Христос на Рафаело? — запита учтиво старецът, а ясният му и отчетлив глас отекна с метален звук.
И той постави лампата над една счупена колона, за да освети по-добре тъмната кутия. Когато чу светите имена на Исус Христос и Рафаело, младият човек трепна от любопитство, което търговецът явно бе предусетил, защото в същия миг натисна една пружина. Внезапно рамката от акажу се плъзна в жлеба, падна безшумно и пред възхитените очи на непознатия се откри платното. При вида на това безсмъртно творение той забрави чудесиите в магазина, блужденията на съня си, стана отново човек, увери се, че старецът е земно същество от плът и кръв, отново се върна в реалния свят. Благата нежност, тихата ведрост на божественото лице веднага го грабнаха. Някакво благоухание се разнесе от небесата и разся адските мъки, които го изгаряха до мозъка на костите. Главата на Спасителя сякаш излезе от мрака, загатнат с плътен черен фон; лъчист ореол сияеше около косите му, които разпръскваха светлина; от челото му, от плътта и чертите на лицето му бликаше неподправена правдивост. В алените му устни сякаш продължаваха да звучат думи, съдържащи живот, и зрителят неволно се вслушваше, за да чуе свещения отзвук на този глас, търсеше сред тишината пленителния им смисъл, долавяше ги в ромона на бъдещето и ги преоткриваше в поуките на миналото. Спокойната простота на тия възхитителни очи, носещи утеха на заблудените души, изразяваше всевечната мъдрост на евангелието. С една дума, католическата религия цяла се съдържаше в кротката и прекрасна усмивка, сякаш изричаща думите, в които се крие нейната същност: „Любете друг друга!“ Тази картина вдъхновяваше за молитва, учеше на опрощение, заглушаваше себелюбието, пробуждаше всички заспали добродетели. Облъхната от очарованието на музиката, тая творба на Рафаело ви потопяваше във властното обаяние на спомените и въздействието й беше толкова силно, щото човек забравяше за художника. Светлината още повече усилваше впечатлението от тая прелест. От време на време главата като че ли се раздвижваше сред някаква мъгла.