Рафаел, постави върху камината това почерняло късче от писмо, после внезапно отново го захвърли в огъня.
Тая хартия бе прекалено изгарящ образ на неговата любов и на жестокия му жребий.
— Иди да повикаш господин Бианшон — каза той на Жонатас.
Орас дойде и завари Рафаел в леглото.
— Приятелю, можеш ли да ми приготвиш питие с някакъв опиат, което да ме държи в постоянно сънливо състояние, без непрестанната употреба на това лекарство да ми причинява зло?
— Това е много, просто — отвърна младият лекар, — но все пак няколко часа в деня ще трябва да оставаш буден, за да се храниш.
— Няколко часа ли? — прекъсна го Рафаел. — Не, не! Предпочитам да се събуждам най-много за един час.
— Какво целиш с това? — попита Бианшон.
— Сънят също е живот! — отвърна болният. — Не позволявай да влиза никой, дори госпожица Полин дьо Вичнау! — каза Валантен на Жонатас, докато лекарят пишеше рецептата.
— Е, господин Орас, има ли надежда? — попита старият слуга младия доктор, докато го изпращаше на двора.
— Може да изкара дълго или да умре още тази вечер. При него шансовете за живот и за смърт са равни. Нищо не разбирам — отвърна лекарят с безпомощен жест. — Трябват му развлечения.
— Развлечения! Господине, вие не го познавате. Оня ден той уби един човек, без дори да трепне!… Нищо не може да го развлече.
Няколко дена Рафаел прекара в бездната на своя изкуствен сън. Благодарение на материалното надмощие на опиума над нашата нематериална душа този човек с такова мощно въображение се принизи до ония лениви животни, които гният неподвижни сред горите като мъртви растения, без да се помръднат дори, за да хванат някоя лесна плячка. Той дори бе угасил небесното сияние, дневната светлина не проникваше при него. Към осем часа вечерта ставаше от леглото; без да осъзнава напълно съществуването си, утоляваше глада си и отново лягаше. Студени и бледи, часовете му носеха само смътни образи, представи, светлини и сенки сред мрака. Той се бе погребал в дълбоко мълчание, в пълно отрицание на движението и разума. Една вечер се събуди по-късно от обикновено, но вечерята не му бе поднесена. Той звънна на Жонатас.
— Можеш да си вървиш — каза му. — Направих те богат и ще бъдеш щастлив на старини; но не искам да ти позволя да си играеш с живота ми… Как, негоднико, аз съм гладен! Къде е вечерята ми? Отговаряй!
Жонатас доволно се усмихна, взе една свещ, която трепкаше в дълбокия мрак на огромните помещения; после поведе своя господар, който се бе превърнал в същински автомат, по един широк коридор и отвори внезапно вратата. Облян от светлина, заслепен, Рафаел видя смайващо зрелище. Полилеите бяха отрупани със свещи, най-редките цветя от неговата оранжерия бяха изящно подредени, масата блестеше от сребро, злато, седеф и порцелан; кралска трапеза димеше и възбуждаше апетита с уханието си. Той видя събрани своите приятели, а сред тях множество красиви, нагиздени жени с разголени шии, с открити рамене, с втъкнати в косите цветя, с блеснали очи, с пъстри дрехи, подчертаващи мамещата им красота; една от тях бе облякла обрисуващо Сластните й форми ирландско жакетче, друга си бе сложила изкусителна андалуска пола; имаше и една полугола като Диана, богинята на лова, и друга, свенлива и обичлива, подобна на госпожица дьо Ла Валиер77, и всички те бяха като опиянени. В погледите на тия гуляйджии искреше радост, любов и щастие.
Когато мъртвешкото лице на Рафаел се показа през полуотворената врата, внезапна възторжена глъчка избликна и покори всичко като бляскавите огньове на това неочаквано пиршество. Гласовете, уханията, светлината, тия завладяващо красиви жени раздразниха сетивата му, пробудиха желанията му. Прелестна музика долетя от съседния салон, заглуши с хармоничните си звуци опияняващата врява и допълни това странно видение. Рафаел усети как някаква нежна ръка докосва неговата длан, ръка на бяла, омайна жена, която се опитваше да се притисне до него, ръката на Акилина. Разбра, че тази картина не бе неясна и недействителна като беглите образи в безцветните му сънища, нададе ужасяващ вик, трясна вратата и зашлеви през лицето своя стар слуга.
— Чудовище, ти си се заклел да ме умориш! — извика той.
После цял треперещ от опасността, на която се бе изложил, намери сили да стигне до стаята си, погълна силна доза приспивателно и легна.
— Дявол да го вземе! — каза Жонатас, като се изправяше. — Нали господин Бианшон ми беше поръчал да му намеря развлечения…
Беше около полунощ. В тоя час поради някаква приумица на естеството, която би могла само да учуди и озадачи медицината, Рафаел бе безкрайно красив в съня си. Свежа руменина багреше белите му страни. Челото му, изящно като чело на девойка, излъчваше неговия гений. Животът цъфтеше върху това спокойно и отпочинало лице. Сякаш той бе дете, спящо под закрилата на майка си. Това бе здрав сън, от алените му устни излизаше равен и чист дъх, той се усмихваше, сякаш му се привиждаше някакъв по-добър свят. Може би му се струваше, че е столетник, а внучетата му пожелават да живее още дълго; може би седеше на своята груба пейка под слънцето и зеленината и от някой планински връх като пророк съзираше своята обетована земя!…
77