— Ето те отново!
Тия думи, изречени от звънлив гласец, разпръснаха мъглявите видения на неговия сън. В светлината на лампата той видя седналата на леглото му Полин, която изглеждаше още по-красива след раздялата и изживяната мъка. Рафаел бе омаян от това лице, бяло като листенцата на водно цвете, което изглеждаше още по-бледо в мрака, обрамчено от черните коси. По страните й блестяха следи от сълзи, които всеки миг можеха да се отронят. Облечена в бяло, привела глава, Полин сякаш плуваше над леглото, беше като ангел, слязъл от небето, като видение, което най-малкият полъх би могъл да отнесе.
— Ах, забравих всичко! — възкликна тя, когато Рафаел отвори очи. — Имам думи само за да ти кажа: аз съм твоя! Да, цялото ми сърце прелива от любов. Ах, ангел на моя живот, ти никога не си бил тъй красив! Очите ти са като мълнии… Разбирам всичко! Ти си отишъл да пазиш здравето си далеч от мен, боял си се от мен… но…
— Бягай, бягай! Остави ме! — с измъчен глух глас отвърна Рафаел. — Защо не си отиваш! Ако останеш тук, ще умра. Искаш ли да видиш как умирам?
— Да умреш! — повтори тя. — Нима ти можеш да умреш без мен? Да умреш? Но ти си млад! Как ще умреш, аз те обичам! Как би могъл да умреш! — продължи тя с дълбок и пламенен глас, като сграбчи с безумен, жест ръцете му. — Студени са! — възкликна тя. — Нима съм се заблудила?
Рафаел измъкна изпод възглавницата си парчето от шагренова кожа, мъничко и крехко като листенце от зеленика, и й го посочи.
— Полин, прекрасно видение на моя прекрасен живот, да си кажем сбогом! — промълви той.
— Сбогом ли? — повтори тя учудено.
— Да. Това е талисманът, който изпълнява желанията ми и представлява моя живот. Виж колко ми остава. Ако продължаваш да ме гледаш, ще умра…
Девойката помисли, че Валантен е полудял, взе талисмана и отиде да донесе лампата. Озарена от трепкащата светлинна, която падаше върху Рафаел и върху талисмана, тя внимателно загледа лицето на своя любим и последното късче от вълшебната кожа. Виждайки Полин, която изглеждаше още по-прекрасна в своя ужас и в своята любов, той престана да владее мисълта си: споменът за ласките, за безумните радости на страстта надви над задрямалата му душа и тя се пробуди като неугаснал огън.
— Полин, ела!… Полин!…
Страхотен вик се откъсна от гърдите на девойката, очите й се разшириха; веждите й се повдигнаха от ужасна болка, от нечуван страх, тя четеше в очите на Рафаел едно от ония бесни желания, с които някога се бе гордяла; но колкото повече растеше това желание, толкова повече се свиваше кожата, гъделичкайки дланта й. Без да размисли, тя се втурна в съседния салон и затвори вратата.
— Полин! Полин! — крещеше умиращият и тичаше след нея. — Обичам те, обожавам те, желая те!… Ще те прокълна, ако не ми отвориш! Искам да умра в обятията ти!
С нечувана сила, последен изблик на неговия живот, той изкърти вратата и видя своята полугола любима, която се бе проснала на едно канапе. Полин напразно бе се опитала да разкъса гърдите си и за да се самоубие по-бързо, се мъчеше да се удуши със собствения си шал.
— Ако умра, той ще живее! — казваше тя и се стремеше да стегне примката около врата си.
Косите й се бяха разпилели, раменете й бяха разголени, роклята й беше разгърната и тъй както се бореше със смъртта, със сълзи в очите, с пламнало лице, гърчейки се в ужасно отчаяние, тя предлагаше на опиянения от любов Рафаел хиляди прелести, които засилиха неговото безумие; той се хвърли върху нея като хищна птица, скъса шала и поиска да я прегърне.
Умиращият търсеше думи, за да изрази желанието, което му отнемаше всички сили; но от гърдите му се изтръгна само глух стон и всяко дихание сякаш разкъсваше вътрешностите му. Тъй като не можеше вече да произнесе нито звук, той ухапа Полин по бялата гръд.
Жонатас дотича ужасен от силните викове и се опита да изтръгне от ръцете на девойката трупа, върху конто тя се бе свлякла в един ъгъл.
— Какво искате? — запита тя. — Той е мой, аз го убих, нали това беше моето предсказание!
ЕПИЛОГ