— А какво стана с Полин?
— С Полин ли? Да, вярно. Случвало ли ви се е да седите до камината в къщи през тиха зимна вечер, отдаден на сладки спомени за отминала любов или за отшумяла младост, и да се вглеждате в някой дъбов пън, нашарен от огъня? Ето тук по горящото дърво се очертават алените квадратчета на шахматно поле; там пък кората лъщи и се прелива като кадифе; синкави пламъчета трепкат, подскачат и играят сред багреното огнище. Незнаен художник овладява тия пламъци; с недостижимо умение полага той своите жарки морави и пурпурни бои и пред нас се появява дивен, небивало изящен профил, краткотрайно видение, чийто образ нивга вече не ще бъде нарисуван: вятърът волно развява косите на тази жена, от нейния лик лъха шеметна страст — тя е огън сред огъня! Усмихва се, после изчезва и никога повече няма да я видите. Сбогом, пламтящо цвете! Сбогом, смътен и нечакан блян, ти се яви твърде рано, твърде късно, за да се превърнеш в драгоценно чувство!
— Ами Полин?
— Не разбрахте ли? Ще опитам пак. Дръпнете се! Дръпнете се! Тя идва, ето я, тя е повелителка на мечтанието, неуловима като целувка, ярка и пареща като мълния, блеснала в небето, тя е неземно творение на духа и любовта! Тя самичка си е изваяла тяло от пламъците, а може би пламъците са пожелали да бъдат нейна плът! Чистите й черти издават, че е слязла от небето. Тя е лъчезарна като ангел! Не чувате ли шепота на крилата й във въздуха? По-лека от птица, тя се спуска при вас и опасните й очи ви омайват; чародейната сила на лекото й властно дихание притегля устните ви; тя побягва, увлича ви след себе си и вие усещате как земята се изплъзва под краката ви. Копнеете за миг само да докоснете с трепереща благоговейна ръка белоснежната й кожа, да погалите златистите къдрици, да целунете тия блестящи очи. Незнаен полъх ви опиянява, омагьосва ви вълшебна музика. Целият тръпнете, обладан от желание, изтерзан от мъка. О, неизказано щастие! Досегнахте устните на тая жена; но внезапно ви събужда остра болка. Ха, ха! Блъснали сте си главата в ръба на леглото, целували сте тъмния махагон, студената позлата, някаква бронзова фигура или онова медно амурче.
— Господине, ами Полин?
— Пак ли! Слушайте. В една прекрасна утрин на палубата на „Вил-д’Анжер“, който излизаше от Тур, стояха и се държаха за ръка млад човек и хубава жена. Споени в едно, двамата дълго се любуваха на бялото лице, разцъфнало сред мъглата над водните простори на Лоара като рожба на слънцето и водата, като приумица на омарата и ефира. Русалка или силфида, тази безплътна жена се рееше из въздуха като дума, която напразно се мъчим да си спомним и която се спотайва в дебрите на съзнанието ни; тя се мяркаше сред островите, кимаше иззад високите тополи; после добиваше исполински размери, хилядите дипли на роклята й искряха, огненият кръг на слънцето засияваше около лицето й по-силно; тя прелиташе над селцата и хълмовете и сякаш се готвеше да препречи пътя на корабчето при замъка Юсе. Като че ли това бе призракът на благородната дама от романа на Антоан дьо Ла Сал, отбраняваща своя свят от нашествието на съвременността.
— Да, разбрах, това беше за Полин. Ами Федора?
— О, с Федора ще се срещнете… Вчера беше в Италианския театър, тази вечер отива в Операта, тя е навсякъде. Може би тя е самото общество.
Париж, 1830–1831 г.