— Сигурно това му е последният патрон — каза с усмивка крупието, нарушавайки краткото мълчание, по време на което бе държал златната монета с два пръста, за да я покаже на присъствуващите.
— Луда глава, като нищо ще отиде да се удави — допълни един от постоянните посетители и огледа наоколо си играчите, все стари познати.
— Е… — възкликна лакеят, като взе щипка тютюн.
— Ако бяхме последвали примера на господина!… — каза единият старец на останалите и посочи италианеца.
Всички изгледаха късметлията, чиито ръце трепереха, докато броеше банкнотите.
— Чух — каза той — един глас, който ми шепнеше на ухото: „Сляпата случайност на играта ще надвие отчаянието на този млад човек.“
— Той не е никакъв играч — заяви банката, — иначе щеше да подреди парите на три купчинки, за да има по-голяма вероятност за печалба.
Младият човек си тръгна, без да поиска шапката си; но старият цербер, който беше забелязал лошото състояние на тая дрипа, му я върна, без да изрече нито дума; играчът му подаде номера с машинално движение и слезе по стълбите, подсвирквайки си: „Di tanti palpiti“1 толкова тихичко, че сам едва можеше да различи прекрасната мелодия.
Скоро се озова под сводовете на Пале-Роаял, стигна до улица Сент-Оноре, свърна към Тюйлери и прекоси парка с несигурна крачка. Вървеше сякаш през пустиня, кората го блъскаха, но той не ги виждаше и сред уличния шум чуваше един-единствен глас — гласът на смъртта; бе потънал в затъпяващ размисъл, подобен на вцепенението, което сковаваше някога осъдените в каручката, отвеждаща ги от Съдебната палата към площад Грев, към ешафода, ален от кръвта, пролята след 1793 година.
Има нещо величествено и ужасяващо в самоубийството. За много хора падението е безопасно, както е безопасно падането за децата, които са твърде нисички, за да се ударят лошо; но когато рухне велик човек, това значи, че той пада от голяма височина, тъй като се е издигнал до небесата, където е видял някакъв недостъпен рай. Безпощадни трябва да са ураганите, които го подтикват да потърси душевен покой чрез дулото на пистолета. Колко млади таланти, уединени в мансардата, са се обезличавали и са загивали поради липса на приятел, на жена, която да ги утеши сред милиони същества, след като има цели тълпи скучаещи, уморени от златото хора!
Погледнем ли нещата така, самоубийството добива огромни размери. Един господ знае колко противоречиви замисли, колко незавършени поеми, отчаяние и приглушени стонове, колко безполезни опити и пропаднали шедьоври се сблъскват между доброволната смърт и животворната надежда, чийто глас сякаш призовава младия човек към Париж. Всяко самоубийство е възвишена поема, изпълнена с меланхолия. Къде на повърхността на литературния океан ще намерите книга, която би могла да съперничи по изразителност на тази вестникарска бележка: „Вчера в четири часа една жена се е хвърлила в Сена от Пон де-з-Ар“?
Пред този парижки лаконизъм всичко бледнее — драмите, романите и дори тези старинни думи: „Плачът на славния карнавански крал, изпратен в затвора от своите деца“ — единствен фрагмент от една загубена книга, при четенето на който е ридал Стърн, сам изоставил жена си и децата си…
Хиляди подобни мисли нахлуха в главата на непознатия, късове от тях прелитаха през душата му като раздрани знамена, плющящи сред сражение. Понякога за миг той се отърсваше от бремето на своя разсъдък и на спомените, спираше се пред цветя, чиито главички ветрецът леко поклащаше сред зеленината, но скоро, обхванат от някаква тръпка за живот, която все още упорствуваше пред тягостната мисъл за самоубийството, вдигаше очи към небето: и сивите облаци, скръбният полъх на вятъра, тежкият задух го подтикваха отново към смърт. Той се упъти към Пон Роаял, припомняйки си последните приумици на своите предшественици. Усмихна се, като се сети, че лорд Касълриф бе удовлетворил една от най-незначителните си човешки нужди, преди да си пререже гърлото, а академикът Оже бе си взел табакерата, за да смръкне тютюн по пътя към смъртта. Тъкмо се опитваше да проумее тези странности и си задаваше безброй въпроси, когато един хамалин, който също минаваше по моста, го притисна към парапета и леко измърси ръкава на фрака му, а той с изненада забеляза, че грижливо изтърсва праха. После стигна до средата на моста и мрачно погледна водата.