— Лошо време за давене — каза му със смях една старица, облечена в дрипи. — Ама че е мръсна и студена тая Сена!…
Той й отвърна с простодушна усмивка, която показваше цялото безумие на неговата смелост; но внезапно потръпна, когато видя в далечината бараката на пристанището в Тюйлери, над която беше изписано на табелка с букви, високи цяла стъпка: „Спасителна служба за удавници“. Изведнъж пред него се яви господин Дашьо с цялата му филантропия, който подтикваше и раздвижваше добродетелните весла, разбиващи главите на удавниците, ако те имат нещастието да изплуват над водата; той мислено го видя как събира любопитните, търси лекар, подготвя опушването; пред очите му се мярнаха скръбните вести, писани от журналистите между веселия пир и усмивката на някоя танцьорка; счу му се как звънтят златните монети, които префектът на полицията наброява на лодкарите за главата му. Мъртъв, той струваше петдесет франка; но жив беше само талантлив човек без покровители, без приятели, без постеля, безславен, истинска социална нула, ненужен на държавата, която не полагаше никакви грижи за него. Смъртта посред бял ден му се стори недостойна, той реши да умре през нощта, за да предостави неразпознаваем труп на това общество, което пренебрегваше величието на неговия живот. И той продължи пътя си, отправи се към кея Волтер с небрежната походка на празноскитащ, който иска да убие времето.
Когато слезе по стъпалата, които са в ъгъла на кея и където завършва тротоарът на моста, вниманието му бе привлечено от книгите, наредени върху парапета; той едва не започна да се пазари за тях. Усмихна се, пъхна философски ръце в джобовете на жилетката си и възнамеряваше отново да си придаде непринуден вид, през който прозираше хладно безразличие, когато с изненада чу няколко монети по някакъв най-невероятен начин да подрънкват в дъното на джоба му. Доволна усмивка го озари, плъзна се от устните по цялото му лице, по челото му, по бледите му бузи и накара очите му да заблестят от радост. Тази искрица щастие наподобяваше пламъчетата, които пробягват по останките на някоя хартия, разядена докрай от огъня, но както става и с черната пепел, лицето помръкна отново, защото след като извади ръката си от джобчето, непознатият видя три монети по две су.
— Ах, любезни господине, la carita! La carital Catarina!2 Дайте петаче за хляб!
Един малък коминочистач с подпухнало и черно лице, с потъмняло от сажди тяло и парцаливи дрехи протягаше ръка към този човек, за да му отнеме последните грошове.
На две крачки от малкото савойче стар, болнав, грохнал, съсипан бедняк, обвит в дрипи, му каза с дълбок в глух глас:
— Господине, дайте ми каквото искате, а аз ще моля бога за вас…
Но когато младият човек погледна стареца, последният замлъкна и не продума нищо повече, тъй като може би разпозна върху това печално лице първите признаци на нищета, много по-жестока от неговата собствена.
— La carita! La carita!
Непознатият хвърли монетите на детето и на стария бедняк, слезе от тротоара и тръгна към къщите, тъй като не можеше да понася повече мъчителния облик на Сена.
— Ще се молим на бог да продължи дните ви — казаха му двамата просяци.
Когато стигна до сергията на един продавач на гравюри, този почти мъртъв вече човек срещна млада жена, която слизаше от блестяща карета. Той с наслада се взря в това очарователно създание, чието бяло лице бе красиво обрамчено от сатена на елегантната шапка. Привлякоха го стройната фигура, прелестните движения. Леко повдигнатата от стъпалото рокля му даде възможност да види краче, чиито нежни извивки се подчертаваха от добре опънатия бял чорап. Младата жена влезе в магазина, търсеше албуми, колекции от литографии; купи ги е много златни монети, които блеснаха и зазвънтяха по тезгяха.
Застанал на входа и привидно зает с разглеждане на изложените гравюри, младият човек отправи към красивата непозната най-проникновения взор, който са дарявали очите на мъж, и в отговор получи безгрижния поглед, какъвто може да предизвика някой случаен минувач. От негова страна това беше прощаване с любовта, с жената! Но този последен и страстен зов не беше разбран, не развълнува сърцето на лекомислената жена, не я накара да поруменее, да сведе очи. Какво представляваше той за нея? Още един възхитен поглед, още едно възбудено желание, които вечерта щяха да я накарат самодоволно да си каже милите думи: „Днес наистина бях чудесна.“
Младият човек бързо застана пред друга рамка и не се обърна, когато непознатата се качи в колата си. Конете потеглиха и тази последна картина на разкоша и изяществото изчезна, както щеше да изчезне неговият живот. Той премина тъжно край магазините, разглеждайки без особено любопитство различните стоки. Когато магазините свършиха, започна да изучава Лувъра, Института, кулите на „Парижката света Богородица“, на Съдебната палата, Пон де-з-Ар. Всичките тези паметници сякаш придобиваха тъжен вид, отразявайки сивите тонове на небето, чиито редки проблясъци придаваха заплашителен облик на Париж, който също като хубава жена се подчинява на необяснимите прищевки на грозотата и красотата. Сякаш самата природа беше намислила да доведе умиращия до болезнен екстаз. В плен на тази пагубна власт, чието разслабващо действие се крие във флуидите, които се движат по нашите нерви, той почувствува как целият му организъм сякаш незабелязано се втечнява. Мъките на тази агония му придаваха особено вълнообразно движение и сградите, хората му се мяркаха през някаква полюляваща се мъгла. Той избави душата си от дразнещото въздействие на физическия свят и се отправи към един антикварен магазин с намерение да залъже сетивата си или да дочака там нощта, пазарейки се за разни художествени предмети. По тоя начин се опитваше да намери смелост, някакъв лек, както престъпниците, които не се доверяват на силите си, когато отиват към ешафода; но съзнанието за близката смърт възвърна за миг на младия човек самоувереността на херцогиня, която има двама любовници, и той влезе при търговеца на рядкости спокоен, със застинала усмивка на пияница. Пък и не беше ли опиянен от живота, а може би от смъртта? Отново го обзе шемет и нещата му се виждаха странно обагрени или олюляващи се по особен начин, дължащ се несъмнено на неправилното пулсиране на кръвта му, която ту кипеше като водопад, ту течеше спокойно, вяло като топла вода. Той само пожела да посети различните помещения на магазина, за да види дали в тях няма нещо, което да му допадне. Младеж със свежо бузесто лице и червеникава коса, с кожен каскет, остави магазина да го пази някаква стара селянка, своего рода женски Калибан, която чистеше една възхитителна печка, сътворена от гения на Бернар Палиси; после той каза на чужденеца с небрежен тон: