— Дори може би милиарди — отговори пълният младеж, — но това не е нищо. Качете се на третия етаж и там ще видите!
Непознатият последва своя водач и достигна до четвърта галерия, където пред уморените му очи се занизаха картини на Пусен, чудна статуя на Микеланджело, няколко възхитителни пейзажа от Клод Лорен, картина от Герард Доу, която приличаше на страница на Стърн, платна на Рембранд, на Мурильо, на Веласкес, мрачни и ярки като поема на лорд Байрон; антични барелефи, ахатови чаши, великолепни оникси!… С една дума, това бяха неща, способни да предизвикат отвращение към труда, безброй шедьоври, които биха могли да събудят омраза към изкуствата и да унищожат всякакво въодушевление. Той се доближи до една Дева на Рафаело, но Рафаело вече го отегчаваше. Една картина на Кореджо се опита да привлече вниманието му, но и тя претърпя поражение. Безценна порфирна антична ваза, чиито релефи изобразяваха най-причудливото и разпуснато от всички пиршества, наслада на някаква Корина10, едва-едва събуди усмивката му. Той се задъхваше под останките на петдесет изчезнали века, терзаеха го хиляди човешки мисли, гнетяха го разкошът и изкуствата, подтискаха го възкръсналите форми, които, подобни на чудовища, захвърлени под краката му по волята на някакъв лукав гений, го призоваваха на бой за вечни времена.
Нима душата не е също тъй капризна като съвременната химия, която определя някакъв газ за първооснова на всичко съществуващо, нима тя не изцежда страхотни отрови от сливащите се за миг наслади, мощ и идеи? И не загиват ли толкова много хора, сразени от някаква духовна киселина, която внезапно отравя цялото им същество?
— Какво има в тази кутия? — запита той, влизайки в просторен кабинет, още едно хранилище на слава, човешки усилия, чудатости, богатства, като посочи с пръст голяма четириъгълна кутия от акажу, закачена със сребърна верига на един пирон.
— О, господарят има ключ от нея — каза с тайнствен вид пълният младеж. — Ако желаете да видите портрета, бих си позволил да се обърна към господаря.
— Бихте си позволили! — учуди се младият човек. — Да не би вашият господар да е принц?
— И аз не знам — отговори младежът.
Те се изгледаха за миг, еднакво изненадани и единият, и другият. Приемайки мълчанието на непознатия за съгласие, младежът го остави сам в кабинета.
Впускали ли сте се някога в безкрая на пространството и времето, четейки геологическите трудове на Кювие? Носили ли сте се на крилата на неговия гений над безграничната бездна на миналото, сякаш поддържани от ръката на вълшебник? Откривайки час по час, пласт по пласт под монмартърските каменоломни и уралските шисти изкопаеми скелети, запазени от преди потопа, душата с боязън съзира милиарди години, милиони народи, споменът за които е избледнял в непостоянната памет на човечеството и дори в незаличимите божествени предания и чийто прах образува върху повърхността на земното кълбо слой пръст, дебел две стъпки, благодарение на който имаме хляб и цветя. Не е ли Кювие най-великият поет на нашето време? Наистина лорд Байрон възпроизведе с думи някои душевни вълнения; но нашият безсмъртен естествоизпитател възсъздаде светове от бели кости, построи като Кадмос11 градове от зъби, насели хиляди гори с тайнствени животни само с няколко парчета въглища, описа стада от гиганти благодарение на един мамутски крак. Тия създания се надигат, растат и населват страни, отговарящи на техните размери. Кювие е поетът на цифрите, недостижим е, когато пише нула до седмицата. Той възкресява небитието, без да произнася лъжливи магически думи; изравя парченце гипс, открива върху него отпечатък и възкликва: „Вижте!“ За миг от мрамора израства животинка, смъртта започва да диша, открива се нов свят! След неизчислими редици от огромни същества, след рибешки стада и кодеини молюски най-сетне се появява човешкият род, умален продукт на някаква висша раса, навярно покосена от Създателя. Сгрени от проникващия в миналото поглед, тези хилави хора, сътворени току-що, преминават през хаоса, запяват безконечен химн и пресъздават миналото на вселената в този обърнат наопаки апокалипсис. Пред такова невероятно възкресение, постигнато от гласа на един-единствен човек, ние изпитваме жалост към този миг от живота, към тази трошица, която на шега са ни подхвърлили сред оня безименен безкрай, съдържащ всичко на света, и която наричаме ВРЕМЕ. Ние се запитваме, смазани от толкова рухнали светове, за какво ни е нашата слава, за какво ни са омразите, любовта; струва ли си да понасяме житейските тегоби, за да се превърнем в нещо, което ще бъде непознаваемо в бъдеще? Изкоренени от настоящето, ние преставаме да живеем, докато лакеят не дойде с думите: „Госпожа графинята каза, че очаква господина.“
11