Фин пристъпи, за да го огледа по-добре. Уистлър явно притежаваше неподозирани таланти. Фигурата бе прекрасно изработена и вярна до най-дребния детайл, като гънките на робата или тънките, прави кичури коса, подаващи се изпод шлема. Оригиналите бяха големи между седем и десет сантиметра. Тези тук варираха от седемдесет сантиметра до метър. Старият му приятел несъмнено би си намерил поприще във викингските работилници на Трондхайм, където истинският комплект е бил изработен от моржови бивни през дванайсети век. Но навярно не биха му се понравили условията на труд. Той огледа обширната колекция в помещението.
– Май не се купуват много.
– Тези тук са една поръчка. Сър Джон Улдридж иска да са готови за празника на шахматните фигури. Знаеш ли за него?
– Да, чух, че щели да ги връщат у дома. Всичките седемдесет и осем парчета.
– Но само за един ден! А би трябвало да са в Уиг целогодишно. Като специална експозиция, а не да са разхвърляни из музеите на Единбург и Лондон. Тогава може би хората щяха да идват да ги гледат и да ни носят някакви приходи. – Той се тръшна в едно от креслата и потърка с длан обраслата си брадичка. – Както и да е, сър Джон смята да организира някаква гигантска шахматна игра на плажа. Имението е един от спонсорите на гала събитието. Предполагам, е преценил, че това ще му донесе добра популярност.
Погледът на Фин бе привлечен от златната халка върху безимения пръст на Уистлър.
– Не знаех, че си женен.
Другият се смути за секунда, после свали ръка от лицето си и огледа халката с израз на странна меланхолия.
– Бях. Някога. – Фин чакаше мълчаливо. – За Шонак Макленън. Вероятно я помниш от училище. Напусна ме заради Големия Кени Маклийн. Знаеш го, нали? Шибаният управител на имението Ред Ривър. – Фин кимна. – Заедно с нея взе и дъщеря ми. Малката Ана. Както и да е, не успя да прокопса с нея. Шонак се разболя от рак на гърдата и взе, че умря.
Той бързо отвърна очи встрани, сякаш се боеше, че биха могли да издадат емоциите му.
– Проблемът е, че това го прави законен настойник на Ана. Нямам нищо против Кени, той е свестен тип. Но Ана е мое дете и трябва да бъде при мен. Затова сега двамата се съдим.
– И какви са шансовете ти?
Усмивката на Уистлър бе пропита от тъга.
– Общо взето, нулеви. Огледай се наоколо. – Той сви рамене. – Естествено, бих могъл и да се постегна, но това няма да ми помогне особено.
– Защо?
– Заради самото момиче. Ана ме мрази в червата.
Болката пролича по дрезгавината в гласа му, но Уистлър побърза да я прикрие, като внезапно стана от мястото си и дяволито добави:
– Но аз съм си измислил тайно отмъщение. – Той махна офицера от масата, върна го на мястото му покрай стената и го замени с друга фигура. – Берсеркът. Знаеш ли какво е това?
Фин поклати глава.
– Берсерките били скандинавски воини, които се докарвали до състояние, подобно на транс, така че да се сражават без болка или страх. Най-свирепите викингски бойци. Във въпросния комплект от дванайсети век майсторите изобразили топа като берсерк. Побесняло копеле с изпъкнали очи, гризящо ръба на щита си. – Уистлър се ухили доволно и завъртя изделието срещу светлината. – Аз си позволих известна творческа интерпретация, както сам можеш да се убедиш.
Фин заобиколи масата, за да види по-добре, и изведнъж осъзна, че физиономията на берсерка е досущ като тази на Големия Кени. Веднага се разпознаваха масивният череп, плоските черти на широкото лице. Дори белегът върху лявата буза си беше на мястото.
– Ах ти, хитро копеле!
Смехът на Уистлър изпълни стаята.
– Е, разбира се, никой няма да разбере. Но аз знам. А сега вече и ти. А щом мине празникът, може и да му го подаря за спомен. – Той погледна Фин с внезапно любопитство. – Ами ти? Имаш ли деца?
– Имам син от Маршели Макдоналд, за когото нямах представа, че е мой, допреди една година. Кръстила го е Фионлах
– Значи никога не си бил женен?
– Бях. Около шестнайсет години.
– И не са ви се родили никакви деца? – попита Уистлър, доловил нещо недоизказано в репликата.
Фин никога не можеше да говори за това без болка.
– Имахме едно момченце – въздъхна. – Но то умря.
Този път погледът на приятеля му се задържа по-дълго върху него и на Фин почти му се прииска той да го прегърне отново. Дори само за да сподели болката му, ако не да я облекчи. Но никой от двамата не помръдна и Уистлър свали берсерка обратно на пода.
– Та какво те води в Уиг? Не си дошъл само да ме видиш, предполагам?