Тълпата отвън притихна, когато Фин излезе, уловил Маршели под ръка. Хората мълчаливо се отдръпваха, за да им сторят път към външния портал. Едва когато преполовиха разстоянието до Кенет Стрийт, тя спря и обърна към него сините си като метличина очи, точно както бе направила в оня първи училищен ден.
– Гордея се с теб – промълви.
II
Заседателите изнесоха своята присъда на третия ден. В залата имаше място само за правостоящи, а още стотици хора се тълпяха отвън на улицата. Доналд седеше хладен и безучастен, скръстил длани на масата пред себе си. Едва когато членовете на църковния съд заеха местата си, той се обърна и огледа присъстващите. Фин забеляза как взорът му търси Маршели. Щом я откри, той повдигна въпросително вежди, а тя само сви рамене, сякаш казваше: „Все още я няма“.
Единственият човек, чието отсъствие осезаемо се долавяше през време на цялото дело, бе съпругата на Доналд, Катриона. Фин искрено му съчувстваше. Каквато и да бе присъдата, неговата жена, майката на детето му, нямаше да бъде до него, за да го утеши или да сподели радостта му. Той представляваше тъжна и самотна фигура пред очите на множеството.
Постепенно се възцари тишина, докато членовете на съдебния комитет с потракване придърпваха столовете си зад дългата маса. По редицата сериозни лица, които показваха за присъстващите, бе невъзможно да се отгатне какво решение са взели. Както и във всеки от предходните дни, процедурата започна с молитва, след която председателят се обърна към Доналд.
– Станете, ако обичате, преподобни Мъри.
Той се изправи, за да посрещне участта си.
– За комитета бе изключително трудно да стигне до решение по вашия случай. И ние, както вие самият, се сблъскахме със сложен морален избор. И оценяваме факта, че поне имахме на разположение време за обмислена преценка, с каквото вие не сте разполагали. Почти може да се каже, че Господ е решил да ви подложи на изпитание, за да провери способността ви да изберете по-малката от двете злини. Каквито и да са моралните и религиозни доводи, единственото, което ни остава, е да се запитаме какво бихме сторили ние на ваше място и да премерим своите действия спрямо очакванията на Господа, нашия Бог. Защото в крайна сметка единствено Той е онзи, който има право да отсъжда.
Председателят направи пауза, свеждайки очи към масата пред себе си. Когато ги вдигна отново, в залата можеше да се чуе падане на карфица.
– И все пак ние бяхме натоварени да излезем с присъда. И въз основа на това решихме да не подкрепим обвинението срещу вас. Свободен сте да се върнете в своята църква в Кробост и да останете на свещеническия пост дотогава, докато паството ви желае.
Надигналият се сред тълпата рев и последвалите аплодисменти бяха оглушителни. Нямаше и капка съмнение на чия страна са симпатиите на публиката. Всички се втурнаха да поздравяват Доналд, като сред онези, които стискаха ръката му, имаше и мнозина от хората, бояли се да покажат подкрепа преди произнасянето на присъдата. Той самият изглеждаше объркан, зашеметен сред въртопа от лица и гласове. Съобщението на председателя, че пълните писмени мотиви за решението ще бъдат публикувани до две седмици, потъна в суматохата.
Фин и Маршели го чакаха да излезе отвън, заедно с останалото множество. Когато се появи, той изглеждаше блед и посърнал. Нямаше връхна дреха, но като че ли не усещаше дъжда, ръмящ от оловното небе. Начаса го наобиколиха репортери, телевизионни прожектори хвърлиха нереална светлина над претъпкания паркинг.
Той падна, преди някой да чуе изстрела. Заради черната му риза, кръвта около входното отверстие на раната не се забеляза веднага. Най-близко стоящите помислиха, че просто се е препънал, но Фин разпозна сухия трясък на карабина и докато всички се втурваха към Доналд, той се обърна в противоположна посока. Там за миг се мярнаха силуетът на мъж и дългата цев на оръжие, преди да изчезнат между покривите.
После във влажното утро се надигнаха писъци, кръвта на Доналд образува локва върху асфалта, а тълпата се разпръсна в паника. Фин и Маршели първи го достигнаха и коленичиха край него. Очите му бяха широко отворени, вперени в тях с объркване и страх. Цялото му тяло трепереше. Маршели подложи ръка под главата му и я повдигна от земята.
– Повикайте линейка! Бързо! – викна Фин, като съблече якето си и покри с него раменете и гърдите на приятеля си. И си спомни случая от момчешките им години, когато побойници го бяха зарязали кървящ насред улицата, а Доналд се беше върнал в тъмното, за да го извлече на безопасно място. А също и деня, когато бяха извели лелята на Фин на онази шеметна разходка в неговата открита кола, само месеци преди тя да умре. Той усети как пръстите на Доналд се впиват в ръката му. Гласът му бе тих като шепот.