– Намерих си нова работа. – Фин се поколеба за кратко. – Началник на охраната на имението.
Уязвеното изражение на другия за миг го накара да се почувства като истински предател, но то бързо отмина.
– Значи си тук да ме предупредиш.
– Изглежда, здравата си ядосал собственика.
– Нека ти кажа едно. Джейми Улдридж няма нищо общо с баща си. Помня как го водеха тук, когато ходеше прав под масата, и още оттогава си беше едно малко лайно.
– Е, това малко лайно сега има всички права да се разпорежда с имението. Разбирам, че баща му е получил инсулт през пролетта.
Това явно бе новост за Уистлър, чиито очи веднага се стрелнаха към наредените шахматни фигури.
– Други бракониери му създават далеч по-големи проблеми от теб, но ти си прехвърлил нещата на лична основа. А той все пак ти е хазаин, не забравяй. Не би искал да изгубиш своя замък. – Фин си пое дълбоко дъх. – А и аз не бих искал да съм онзи, който ще те хване.
За негова изненада, Уистлър отметна назад глава и от мустакатата му уста гръмко се разнесе искрен смях.
– Ти да ме хванеш, Фин? Ти? – Той се разсмя отново. – Няма как да стане, дори за милион години!
Четвърта глава
Кеят на фабриката за преработка на риба в Миавиг премина замъглено под тях, нашарен от червените петънца на моторните лодки за разходка, закотвени в залива. Еднолентовият път пресичаше по права линия тясната и дълбока долина Глен Валтос, следвайки бреговата линия на Лох Рог, тънеща в зелени, розови и кафяви багри, само на места нарушавани от сивия като лишей гнайс.
Фин виждаше сянката на хеликоптера да се носи по земята отдолу, изчезвайки на моменти сред сенките на облаците, които се надбягваха с нея. Ревът на роторите в ушите му бе оглушителен. Пред тях се простираха златистите пясъци на плажа Уиг и потрепващия тюркоаз на прииждащия прилив, измамен в своята привлекателност. Дори след дългото и горещо лято водите на Северния Атлантик запазваха своята хладина.
На юг планините се извисяваха, тъмни и застрашителни, хвърляха своите сенки и дори гледани от въздуха, сякаш властваха над земята.
Фин и Гън седяха притиснати отзад, докато професор Уилсън се бе настанил отпред, със слушалки на главата, и бъбреше с пилота. Докато описваха широка дъга над плажа, той се обърна, подаде слушалките на Фин и извика:
– Трябва да му обясниш накъде да лети!
Фин насочи пилота по единствения маршрут, който знаеше, следвайки шосето под тях. Подминаха Ардройл и кариерите за чакъл, после скупчените здания на дестилационната фабрика „Ред Ривър“ и продължиха на юг, по черния път към Кракавал Лодж. Видяха конвой от три возила, подскачащи през ямите и бабуните между склоновете на планините – полицейски ленд роувър, бял микробус и линейка. Наземният екип щеше да се доближи максимално до последната спирка на самолета на Роди, но все пак му предстоеше и дълго ходене пеша през долината.
Всичко изглеждаше толкова различно отвисоко. Фин зърна Лох Рунаскил в сянката на върховете Тахавал и Тарийн и различи връх Маяласвал западно от него.
– Натам, през долината – викна, сочейки с пръст.
Хеликоптерът описа вираж надясно, спусна се по-ниско и се понесе над разпилени късове скала с големината на къща – резултат от праисторически ледени експлозии. Те бяха полупотопени от водата, изляла се в низината от изпразненото езеро. Следваше гигантската следа от охлюв, водеща до неговото обширно тинесто легло. То изглеждаше още по-неестествено от въздуха – като дупка, останала от изваден зъб. Самолетът в средата се открояваше ясно, малък и шарен като играчка.
Пилотът направи кръг, търсейки място за кацане, докато накрая избра относително равния и стабилен корниз над езерото, на същото място, където Уистлър и Фин бяха намерили подслон от бурята. Приземяването сред високите треви и древните скални жилища бе меко и щом роторите най-сетне спряха да се въртят, всички скочиха и отидоха до ръба, за да хвърлят поглед към зейналата кухина отдолу.
Следобедът вече преваляше. Слънцето още бе високо, но постепенно клонеше на запад, изменяйки ъгъла и дължината на сенките. Всички бяха екипирани с високи гумени ботуши и предвождани от Фин, внимателно поеха през камънака и изсъхващата кал, която вече хващаше коричка от сухото и топло време.
Цареше пълно безветрие и мушиците се въртяха на рояци край тях, пъхаха се в косите и под дрехите им и хапеха безмилостно. Чувството бе не точно болезнено, но дразнещо до полудяване, сякаш безброй ситни топлийки пронизваха кожата ти.
– Как никой да не се сети да вземе някакъв репелент, за бога? – Професор Уилсън изгледа кръвнишки Гън, сякаш вината бе негова. Лицето му бе зачервено от усилие и раздразнение, а непокорната му рижава брада стърчеше като жички на кабел, разкъсали изолацията си. Рошав ореол в същия цвят заобикаляше инак плешивото му теме, бледо и осеяно с големи кафяви лунички.