– Мамка му! – възкликна той и се плесна по него с длан.
Но щом стигнаха самолета и Фин му помогна да се изкачи върху крилото, начаса забрави неволите си. Докато слагаше гумените ръкавици, очите му се стрелкаха наоколо, попивайки всеки детайл. При отварянето на вратата обаче дори той, макар и обръгнал на разнообразните парфюми от залата за аутопсии, трепна от миризмата, блъснала го с почти физическа сила. Сега тя бе далеч по-силна, отколкото при сутрешното посещение на Фин и Уистлър. В тясното пространство на кабината, изложено с часове на слънчевия пек, темпът на разлагане се бе ускорил, наваксвайки седемнайсетте пропуснати години.
– Трябва колкото се може по-скоро да го откараме в Сторноуей, инак ще изгубим и малкото, което е останало от него – каза професорът. – Затова нека побързаме. – Той се изкатери предпазливо през покрива на кабината, стъпи върху отсрещното крило и се опита да отвори пилотската врата. Тя се бе заклинила здраво и поддаде едва след като Фин и Гън му се притекоха на помощ. После те отстъпиха назад, за да дадат на патолога достъп до трупа.
Гледката бе зловеща – полуразложеното тяло още бе напълно облечено; тъканите на дрехите бяха оцелели в студената вода по-добре от плътта на собственика им. Професор Уилсън разкопча якето и под него се показа бяла тениска с логото на групата „Грейтфул Дед“.
– За мъртъв е мъртъв, но се съмнявам да е особено благодарен2 – промърмори той, докато запряташе тениската, разкривайки рехава белезникава маса, още полепнала върху торса по местата с повече мазнини. Щом я натисна с пръсти, те просто потънаха в нея. – Трупен восък – изкоментира невъзмутимо. Ще намерим още от него около седалището и бедрата, но се съмнявам от вътрешните органи да е останало нещо.
Той внимателно завъртя главата на една страна, разкривайки прешлените на гръбначния стълб в основата на черепа. Само няколко бледосиви останки от сухожилия още продължаваха да крепят скелета. Патологът извади от вътрешния си джоб дълъг, заострен инструмент и известно време рови между костите.
– Доста са порести и крехки – заключи накрая. – Започнем ли да го местим, лесно ще се счупят. Най-добре да го оставим с дрехите през време на транспортирането. Те са единственото, което още го удържа цял. Ако водата бе малко по-топла, щяхме да заварим тук единствено купчина кокали.
Той насочи вниманието си към черепа.
– Масивна травма. Половината челюст липсва. Мозъкът от тази страна вероятно е станал на каша.
– Това ли го е убило? – попита Фин.
– Въпрос на догадка. Теоретично погледнато, нараняването може да е нанесено и след смъртта.
– Някаква идея какво го е причинило?
– Тъп предмет, голям по размер. Колкото бейзболна бухалка, но по-плосък, бих казал. Но силата, необходима, за да нанесе подобни увреждания... – Той поклати глава.
– Значи не са причинени от катастрофата? – вметна Гън.
– Този самолет прилича ли ви на катастрофирал, сержант? – попита язвително професорът.
– Не, сър. – Гън хвърли смутен поглед към Фин.
– Разбира се, че не прилича! Аз не съм експерт, но бих казал, че изобщо не се е блъснал в повърхността на езерото, а просто е кацнал върху нея и е потънал. И едно нещо е сигурно – този приятел тук не го е управлявал. – Той отвори устата с помощта на металния си инструмент. – А дори да има съхранени зъбни картини, при подобни поражения на челюстта и зъбите няма да успеем да направим безспорна идентификация.
– Ами ДНК проба? – попита Фин.
– Можем да извлечем ДНК от костите, да. Има също и малко останала коса. Но с какво да я сравним?
– Родителите му са починали – каза Гън. – Няма и никакви братя или сестри.
– Значи вариантът с роднините отпада. Не вярвам да го открием и в базите данни. А някакви лични предмети? Гребен, четка за коса, самобръсначка? Нещо, върху което да е останала ДНК?
– Не мисля, сър – поклати глава Гън. – След смъртта на родителите му къщата е била разчистена за продажба. Колкото до вещите на господин Макензи в Глазгоу, един бог знае какво е станало с тях.
– Няма особена полза от вас, а, сержант? – смръщи вежди Уилсън. После се обърна отново към трупа, плъзна два пръста във вътрешния джоб на коженото яке и полека измъкна оттам избелял кожен портфейл. – Май ще ни се наложи да се осланяме само на това тук. – Той отвори портфейла. Ако вътре бе имало хартиени пари, те отдавна бяха изгнили. Намериха се шепа монети, както и три кредитни карти, всички на името на Родерик Макензи. От едно вътрешно отделение патологът извади ламинирана членска карта от фитнес клуб в Глазгоу със снимката на Роди и я показа на Фин.