– Познавал ли си го?
– Да.
– Значи това е той?
– Без съмнение.
Избледнелият образ на някога красивия млад мъж, с неговите руси къдрици и леко крива усмивка, предизвика у Фин същото странно убождане на тъга, както и по-рано, когато Гън го бе нарекъл „жертвата“.
– Е, какво мислите, сержант? – Професорът погледна към Гън.
– Мисля, че е бил убит, сър.
Уилсън сви рамене, споделяйки за разлика от обикновено мнението на полицая.
– Нямаме категорични доказателства, но бих казал, че шансът е доста висок. А според теб, Фин?
– Така реших още щом отворих вратата на кабината, Ангъс. И оттогава не се е случило нищо, което да ме разубеди
– Е, добре тогава – кимна професорът. – Нека екипът не губи време. Да фотографират тялото и да го откарват обратно в Сторноуей, за да видим какво ще покаже аутопсията.
Докато патологът слизаше от крилото, Гън улови лакътя на Фин.
– Какво впрочем правеше твоят приятел Уистлър тук? Бракониерстваше ли?
– А-ха.
– Посред буря?
Фин кимна, но видя, че сержантът не е удовлетворен и добави:
– Не е толкова просто, Джордж.
Нищо не бе просто, щом ставаше дума за Уистлър. Мислите на Фин се върнаха към събитията отпреди два дни и той за сетен път се зачуди как може да е бил толкова глупав, та да клъвне на примамката.
2 Grateful Dead – букв. „благодарните мъртви“ (англ.). – Б. пр.
Пета глава
I
Докато шофираше към къщи вечерта след онази първа среща с Уистлър, Фин не спираше да мисли за него. За живота, който той живееше, за заплашващото го прогонване от дома му.
Сенките, хвърляни от слънцето над жълтеещите треви, вече се удължаваха, когато подмина отбивката за Свободната църква на Кробост. Щом хвърли поглед към къщата на свещеника до нея, зърна колата на преподобния Мъри, паркирана пред стъпалата. Макар двамата открай време да имаха различия по въпросите на Бог и вярата, Фин съчувстваше на своя приятел от детинство и всеки път, щом минеше покрай църквата, сякаш изпитваше частица от неговата болка и гняв заради липсата на разбиране у хората.
Къщите и парцелите, съставляващи село Кробост, се точеха в продължение на около километър по скалистия, лишен от дървета и изложен на вятъра бряг над Порт ъв Нес, най-северното пристанище на острова. Сега обаче пристанището бе разрушено от бурите и се ползваше само от дребни съдове за лов на риба и раци. Няколко от тях се виждаха и в момента, изтеглени върху пясъка или поклащащи се на вълните под закрилата на вълнолома, опънали поскърцващите си въжета.
Точно под пътя, стотина метра по-близо до пристанището от собствения му дом, стоеше къщата на Маршели. По-рано тя бе принадлежала на родителите на Артър, но както те, така и Артър вече си бяха отишли от света и сега Маршели я обитаваше заедно със сина си. Който бе също и негов син.
Ремонтът на старата къща, където Фин бе живял с майка си и баща си до тяхната смърт, напредваше бавно. Той я бе разтурил чак до голите каменни стени. Сега новият покрив вече бе поставен, но имаше още много довършителни работи, затова той се бе нанесъл при Маршели. Временно, както и двамата се бяха разбрали. По принцип трябваше да спи в старата стая на свекърва ѝ, но докато се усети, се озова в леглото на Маршели. Сякаш всички години, изминали от лятото на младежката им любов преди университета, се бяха изпарили. Хората, в които се бяха превърнали, отделните животи, които бяха водили, изглеждаха нереални, като фантоми от лош сън. И все пак Фин знаеше, че нещо липсва. Не можеше да прецени дали е у нея, у него, или просто в неспособността им да възродят напълно магията от онова лято, но то го тревожеше.
Колата на Маршели стоеше с отворен багажник на чакълестата алея пред къщата и Фин паркира зад нея. Докато прекосяваше моравата, изсъхналата трева се трошеше под краката му, а торфената почва отдолу бе спечена и твърда. Вратата на кухнята бе открехната и през нея се носеше гласът на Маршели, нареждащ някъде от вътрешността:
– И да си вземеш плетения пуловер! Знам, че сега е топло, но бързо ще застудее и тогава ще ти потрябва.
Той влезе в антрето тъкмо навреме, за да чуе отговора на Фионлах от горния етаж:
– Няма достатъчно място в куфара!
Това предизвика усмивка върху устните му. Плетените пуловери бяха отживелица, а Фионлах винаги гледаше да е в крак с модата.