– Да се кача да ти помогна?
– Не, мамо, всичко е наред, ще успея да го вкарам някак!
Фин бе сигурен, че през идните дни Маршели ще открие въпросния пуловер сбутан на дъното на някое чекмедже.
– Мъже – изпуфтя тя, като влезе в кухнята и хвърли опасен поглед по посока на хилещия се Фин. Това бе погледът, който той обичаше – пълен с духа на някогашната Маршели, с нейната златиста коса, отметната назад от изящното лице, с усмихнати устни и сини като метличина очи, пълни с огън или лед. – Кое е толкова смешно?
– Ти.
– О, благодаря. – Тя вирна нос и се извърна към кухненския плот, където продължи да се занимава с приготвянето на сандвичи за из път. – Е, как се чувстваш отново на истинска работа?
Фин се подпря на хладилника.
– Честно казано, усещането не е като за истинска работа. Няма офис, няма телефони, никой не ми отчита работното време.
– Обикновено щом не го отчитат, означава, че работиш много повече, отколкото ти се полага.
– За в бъдеще вероятно ще е така. Между другото, днес срещнах един стар приятел.
– Нима?
Маршели още бе фокусирана върху сандвичите и тонът ѝ не издаваше особен интерес.
– Джон Ангъс Макаскил. Всички го знаеха като Уистлър.
– А, да. Свираше на флейта с онази група, как ѝ беше името... „Солас“?
– Същият.
– Едно такова едро, симпатично момче. Но не съвсем наред с главата, струва ми се.
Фин се засмя на описанието ѝ.
– Да, толкова умен, че чак му вредеше. Още си е такъв.
– Никога не съм го познавала добре. Явно сме движили в различни компании в училище. – Тя започна да опакова сандвичите в алуминиево фолио.
– Или пък си била твърде заета да движиш с Артър.
Маршели не се обърна, но в шумоленето на фолиото настъпи едва доловима пауза.
– С какво се занимава той сега?
– Живее сам в Уиг, като бродяга.
Тя го погледна с искрица любопитство в очите.
– Като бродяга?
В този момент Фионлах се появи в кухнята, повлякъл огромен куфар. Беше висок колкото Фин, дори по-висок от него. Имаше сините очи на майка си и руса къдрава коса, изправена с помощта на гел. Той кимна на баща си, докато последният продължаваше с описанието на Уистлър.
– Искам да кажа, че е станал самодостатъчен, откъснат от обществото. Занимава се с бракониерство и води някаква съдебна битка за попечителство над дъщеря си.
– С жена си?
– Не, тя е починала. Законният ѝ настойник е Кени Джон Маклийн.
– Да не става дума за Ана Век? – намеси се Фионлах.
– Познаваш ли я? – погледна го учудено Фин.
– Ана Макаскил, от Уиг?
– Същата.
– Познавам я, разбира се – кимна младежът. – Не е цвете за мирисане. Учи трета година в гимназията „Никълсън“. Симпатична на вид, но си стриже косата късо като на момче, носи един куп пиърсинги по лицето и е цялата татуирана.
Фин едва можеше да повярва на ушите си. Това не бе точно образът на „малката Ана“, обрисуван от Уистлър.
– На каква възраст е?
– Петнайсет, шестнайсет. Но не е девственица, това е сигурно. Движи с наркомани и самата тя се друса бог знае с какво. Което е жалко, защото иначе ѝ сече пипето. – Той погледна към майка си. – Да нося ли куфара към колата?
– Да, хвърли го в багажника – каза Маршели. – Аз ще ти сложа сандвичите в раницата.
– Няма нужда от сандвичи, ще си купя нещо за ядене на ферибота.
– Парите не растат по дърветата, Фионлах – парира го през рамо тя, упътвайки се към всекидневната. – Скоро сам ще го разбереш, докато се опитваш да свържеш двата края в Глазгоу.
Четвърт час по-късно, когато всичко вече бе натоварено, още една кола спря отпред и преподобният Доналд Мъри помогна на дъщеря си Дона да слезе. Напоследък той изглеждаше на Фин отслабнал, губещ все повече от някогашния момчешки чар и от рядката си пясъчноруса коса. Колкото до Дона, тя неизменно го поразяваше с крехкия си вид. Същинска невръстна тийнейджърка, твърде млада, за да бъде майка на внучката му. Въпреки дългото и горещо лято, кожата ѝ бе восъчнобледа, сякаш никога не бе показвала нос навън. Фин се зачуди доколко ли синът му се е метнал на него и дали връзката му с Дона ще издържи през студентските години. Но те двамата поне имаха дете, което да служи за спойка помежду им. Ако навремето Фин бе знаел, че Маршели носи неговата рожба, може би и между тях нещата щяха да се развият по-различно.
Прехвърлиха куфара на Дона в колата на Маршели, която щеше да откара младите до ферибота в Сторноуей. После настъпи неловко мълчание – никой не искаше да започне пръв с неизбежните сбогувания. Накрая минаха през ритуалните целувки и прегръдки и преди да седне зад волана, Маршели подхвърли на Доналд:
– Кажи на Катриона, че утре сутринта ще мина да взема Ейли. – Това бе последната вечер, която бебето щеше да прекара у семейство Мъри. Маршели се бе наела да го гледа през годините на следването на Фионлах и Дона. Едно нежелано второ майчинство, слагащо край на надеждите ѝ отпреди няколко месеца да довърши собственото си висше образование и да реализира потенциала, който някога бе пропиляла. Сега жертваше своя втори шанс в живота, за да даде първи шанс на тях.