Няколко чифта ръце, сред които и тези на Фин и Кени, издърпаха Уистлър назад. През рояка объркани мисли, нахлули в главата му, Фин се сети, че това не е първият случай, при който помага за спасяването на някоя злощастна жертва на буйния си приятел. Но Уистлър нямаше намерение да се оставя да го усмирят току-така. Той се извъртя яростно, освободи се от хватката на мъжете и като се озърна с обезумял взор, замахна пак. Този път юмрукът му улучи Фин право в челюстта и го просна по гръб на земята.
Мнозина от присъстващите знаеха за здравата дружеска връзка между Фин и Уистлър, датираща още от момчешките им години. Това правеше факта, че Уистлър го е ударил, още по-забележителен. Надигналите се в суматохата гласове се усмириха отново, краката заотстъпваха назад, разчиствайки кръг наоколо. Кени дръпна Джейми встрани, а Уистлър само дишаше тежко, надвесен над падналия Фин.
– Никога не съм те имал за блюдолизец на господаря – извика, сякаш мъчейки се да намери оправдание за стореното.
Фин се привдигна на лакът и опипа челюстта си, за да провери дали не е счупена. По пръстите му остана кръв от цепнатата устна. Един-двама души му помогнаха да стане и той се изправи срещу Уистлър. Атмосферата наоколо бе на напрегнато очакване, но той не планираше да влиза в кръчмарска схватка. Вътрешната му болка бе по-дълбока от външните наранявания.
– А аз никога не съм те имал за друго, освен за приятел – поклати глава.
Гневът на Уистлър се бореше с разкаянието, личащо в навлажнените очи и стиснатите му устни.
– Нямам проблем с теб.
– Затова ли ме удари?
– Ти застана срещу мен, на негова страна! – Той се извърна кръвнишки към Джейми, който неволно трепна.
– Не стоя на ничия страна, освен на тази на закона. А ти го нарушаваш.
– Понякога страната на закона е грешна, Фин.
– Не мисля така. – Но думите едва бяха излезли от устата му, когато се сети за Доналд.
Уистлър изпръхтя като кон, нетърпелив да се впусне в бяг.
– Е, стига приказки. Утре вечер има пълнолуние. Чудна нощ да се разходиш край Лох Тахавал. Рибата ще кълве като луда. Може би ще ме срещнеш там, а може би не. Но ако ме срещнеш... нищо чудно тогава да разберем кой крив, кой прав.
За всеки в заведението бе ясно, че Уистлър отправя предизвикателство. „Хвани ме, ако можеш“. Той се обърна и като си проправи грубо път към вратата, изчезна навън в мрака.
– Извикай полиция, Кени – рече Джейми, пребелял от гняв. Той целият трепереше и още се мъчеше да овладее дишането си.
– Не. – Фин улови Кени за лакътя.
– Но той нападна и двама ни, пред очите на цял куп свидетели!
– Случва се мъжете да се бият – каза Фин. – Това е въпрос помежду им, не за полицията. Ти го заплаши да му отнемеш къщата. Дома, в който семейството му живее от поколения. Как очакваше да реагира?
– Той не е плащал наем от десет години!
– И какво е това за теб? Няколкостотин паунда. А ти му дължиш за фигурите.
– Откъде-накъде?
– Аз ги видях. Целия комплект. Не вярвам да ги е изработил за удоволствие, затова най-добре питай баща си.
Джейми направи две крачки към него и произнесе с тих, заплашителен глас:
– Хвани го, Маклауд. Хвани го, или ще доведа други хора, способни да го сторят.
– О, ще се справя с това – отвърна Фин, забелязвайки как свойското обръщение на другия е изчезнало. – Но заради него, не заради теб.
Двайсетина минути по-късно Фин излезе от заведението. Вятърът бе утихнал, а лунната светлина окъпваше хълмовете и падаше на сребристи петна между листата на близките дървета. Звездите проблясваха като едва видими точици на мастиления небосклон, а мушиците, задържали се необичайно дълго поради топлото и сухо време, хапеха немилостиво. Цели облаци невидими в сумрака, но напълно осезаеми малки кръвопийци.
Сред сенките от другата страна на пътя Фин забеляза два тъмни силуета и с тревога осъзна, че това са Уистлър и Ана. Те говореха на висок глас и личеше, че се карат, но през гълчавата от заведението, долитаща зад гърба му, не можеше да различи думите. Разбра, че още не са го видели, и продължи да стои неподвижно, напрягайки слух. Внезапно момичето вдигна ръка и зашлеви Уистлър с такъв замах, че той отстъпи назад. Звукът от плесницата отекна в нощта. Толкова силен удар от такова дребно същество. Ана Век. Малката Ана. Властваща над едрия мъж, който ѝ беше баща. Тя веднага се дръпна от него и забърза към къщата, но на Фин му се стори, че долавя сподавено ридание, изтръгнало се от гърдите ѝ.