Колко безсмислено е било всичко!
Първа глава
Когато Фин отвори очи, вътрешността на древното каменно жилище, което им бе дало подслон от бурята, тънеше в странна розова светлина. В неподвижния въздух лениво се виеше дим от почти угасналото огнище, а Уистлър бе изчезнал.
Фин се повдигна на лакът и видя, че камъкът, препречващ входа, е търкулнат встрани. През отвора се виждаше обагрената в розово утринна мъгла, надвиснала над планините. Бурята бе отминала. Бе изляла своя дъжд, оставяйки подире си неестествен покой.
Той с пъшкане се измъкна от одеялата и изпълзя до огъня, където бяха проснати дрехите му. В тях още се усещаше влага, но вече бяха достатъчно сухи за носене. Легна по гръб, за да нахлузи панталоните си, а после приседна, за да облече ризата и пуловера. Обу чорапите, напъха крака в обувките и се измъкна навън на каменистия склон, без да си прави труда да завързва връзките им.
Гледката, която го посрещна, бе почти омагьосваща. Планините на Югозападен Луис се издигаха стръмно навред около него, губейки се в ниските облаци. Долината отдолу изглеждаше по-широка, отколкото предната вечер, озарена от светкавиците. Гигантски късове скали осейваха дъното ѝ подобно на призрачни същества, излезли от мъглата на изток, където още невидимото слънце хвърляше алено сияние. Усещането бе, сякаш присъстваше на самото раждане на света.
Силуетът на Уистлър се очертаваше отвъд поредицата каменни укрития, наричани „кошери“, стъпил върху корниз, откъдето се разкриваше панорамна гледка. Фин закрачи с разтреперани нозе по прогизналата земя и се присъедини към него.
Другият не се обърна, нито даде някакъв знак, че е доловил присъствието му. Само стоеше като статуя, замръзнала във времето и пространството. На фона на бледото му, посърнало лице брадата изглеждаше като слой от сребриста и черна боя, положена върху бяло платно. Очите му бяха тъмни, непроницаеми, потънали в сянка.
– Какво има, Уистлър?
Отговор не последва и Фин устреми взор в същата посока. Онова, което видя, в първия миг просто го изпълни с объркване. Мозъкът му възприемаше пейзажа, но той просто нямаше смисъл. Обърна се и огледа отново скалните жилища зад гърба си и стръмния сипей, издигащ се чак до билото на планината, откъдето предната вечер бе зърнал мълниите, отразяващи се във водите на езерото.
После пак извърна глава към долината. Но езерото липсваше. На мястото му зееше само голяма празна дупка. Ясно се очертаваха бреговете, сред които хилядолетия наред се бе намирало неговото легло. Около километър и половина дълго, осемстотин метра широко и двайсет или трийсет метра дълбоко. Покрито от дебел пласт тиня, с разхвърляни тук-таме големи и малки камъни. В източния му край, където долината се губеше в стелещата се мъгла, имаше кафяв канал, прорязан в торфа като следа, оставена от гигантски охлюв.
Фин хвърли поглед към Уистлър.
– Какво е станало с езерото?
Онзи само сви рамене.
– Изчезнало е.
– Как може езеро да изчезне?
– Нещо подобно се е случило много отдавна. Още през петдесетте, преди ти и аз да се родим. Било е край Моршкал.
– Не разбирам. Какво имаш предвид? – рече объркано Фин.
– Същото като сега. Пощальонът всяка сутрин минавал покрай едно езеро, разположено по средата на нищото, на пътя между Моршкал и Кинлох. Наричало се Лох нан Леарга. Не щеш ли, един ден както си вървял, видял, че няма ни езеро, ни дявол. Само голяма дупка на мястото му. И аз самият съм я посещавал. Та навремето се вдигнал голям шум. Чак от Лондон дошли репортери от вестниците и телевизията. Предлагали се какви ли не версии, които сега могат да изглеждат налудничави, но тогава пълнели заглавията. Като например, че езерото било ударено от метеорит и се изпарило.
– А какво според теб е станало?
Уистлър отново повдигна рамене.
– Най-добрата теория е, че се е получило тресавищно приплъзване.
– Което ще рече?
Другият нацупи устни, все така без да откъсва поглед от покрития с тиня басейн.
– Ами... може да се получи, ако дълго време не е валял дъжд. Не че това е нещо обичайно тук. – Той почти се усмихна. – Торфът на повърхността се спича, а както всеки от местните знае, щом веднъж изсъхне, торфът става непромокаем. – Ръката му посочи към мястото, където гигантската следа от охлюв се губеше в мъглата. – Там долу е разположено друго езеро, на по-ниско ниво. Ако имах някакви пари, бих ги заложил, че нашето езеро се е вляло в него.
– Но как?
– Повечето от тукашните езера имат торфени дъна, но между тях и гнайса, от който е изграден остров Луис, често лежат по-нестабилни скали, наречени амфиболити. Когато засушаването е последвано от проливен дъжд като снощния, водата се стича в пукнатините на торфа и създава пласт тиня върху скалната основа. Тогава повърхностният слой може просто да се плъзне върху нея, както най-вероятно се е случило и тук. Напорът на водата е пробил път между двете езера и целият обем на горното се е излял в по-долното.