Вратата на къщата стоеше открехната – проста врата от небоядисани дъски, посивели и напукани от времето. Бравата тънеше в ръжда и от нея надолу по дървото се точеха кафеникави ивици. Фин бе сигурен, че дори да съществува ключ, той никога не би се превъртял в ключалката. На острова хората рядко залостваха домовете си, а и кой би тръгнал да краде от човек без никакво имущество?
Той постави ръка върху дръжката и побутна. Пантите издадоха протестиращо скърцане и го пропуснаха в сумрака на стаята. Дебелите стени веднага приглушиха воя на вятъра отвън.
– Кой, по дяволите, си ти?
Гласът идваше от дъното на помещението, където мъглявата светлина от запад се процеждаше през едно от малките прозорчета. Беше остър и настойчив, но примесен с нотка на тревога. Фин пристъпи встрани, за да види по-добре, и зърна Ана Век, седнала на ръба на вехто кресло пред угасналото огнище. Дланите ѝ бяха вкопчени в страничните облегалки, а цялото ѝ тяло бе напрегнато като на котка, готова да скочи. Но тази котка бе недохранена – мършава и зла, с горящи от неприязън очи. Розовата страна на косата ѝ сияеше като неон в сумрака.
– Фин Маклауд. Приятел на баща ти.
– Баща ми няма приятели – просъска в отговор тя.
– Навремето имаше.
Момичето, все така нащрек, наклони глава и се вгледа в него с присвити очи през прашинките, висящи в неподвижния въздух.
– Ти си оня извратеняк, който завчера ни гледаше от прозореца в „Суайнавал“.
– Същият, да – усмихна се Фин. – Но досега не ми се е случвало да ме наричат извратеняк.
– И какво ти беше толкова интересно?
– Ти.
Тя сякаш леко се изненада от прямотата му.
– Защо?
– Исках да разбера как изглежда дъщерята на стария ми приятел.
– Казах ти вече, копелето няма приятели.
Фин направи още една-две предпазливи крачки към вътрешността, при което тя отново се стегна.
– Двамата бяхме съученици.
– Никога не съм го чувала да говори за теб.
– Дълго време отсъствах от острова.
– И защо ти е притрябвало да се връщаш в тая лайняна дупка?
Той сви рамене и сам се зачуди за секунда.
– Защото тук е домът ми. И защото имам син, за когото не знаех близо осемнайсет години.
В погледа ѝ за пръв път се появи любопитство.
– В Уиг?
– Не, в Нес. Тъкмо замина да следва в университета.
– Значи трябва да е завършил гимназията „Никълсън“. Не е изключено да го познавам.
– Нищо чудно. Казва се Фионлах Макинес.
Едва сега тя се поотпусна.
– Значи си бащата на Фионлах?
Фин кимна.
– Всички момичета си падаха по него.
– И ти ли? – попита той, спомняйки си как Маршели някога бе казала същото по негов адрес.
– Може би. – Появата на бледо подобие на усмивка освети за миг лицето ѝ, но после то помрачня отново. – Защо тогава фамилията ти е Маклауд?
– Дълга история, Ана. И той, и аз дълго време сме смятали, че е син на друг човек.
– И къде си се губил всичките тези години?
– Живях в Глазгоу, после в Единбург.
– Съпруга?
Той кимна.
– И как приема тя факта, че имаш дете от друга?
– Тя не дойде с мен.
– Защо?
Фин се поколеба. Дотук бе понасял търпеливо безмилостните ѝ въпроси, но сега те засягаха тъмно кътче в неговото същество, където душата му бе още оголена и ранима.
– Напуснал ли си я?
Той придърпа един стол към масата. Стърженето по дъските на пода прозвуча оглушително в тишината.
– Не е толкова просто – каза, като се отпусна върху него.
– Все пак или ти си я напуснал, или тя теб.
Фин впери поглед в ръцете си, скръстени върху плота. Нима наистина бе станало така? По-скоро не. Просто шестнайсетгодишният брак без любов се бе разпаднал от само себе си след загубата на единственото, което го бе скрепвало.
– Имахме син – заговори полека. – Роби. Беше само на осем.
– Какво се случи? – В гласа ѝ настъпи определена промяна. Явно се досещаше за отговора.
За момент езикът му като че ли залепна за небцето. Защо му бе толкова трудно да го сподели с едно момиче, което дори не познаваше?
– Прегази го кола в Единбург. Шофьорът избяга.
Знаеше, че ако затвори очи, отново ще види полицейските снимки от местопроизшествието, все още пазени в папка, която не намираше сили да изхвърли.
Настъпи продължително мълчание. Когато тя отново отвори уста, лицето ѝ изразяваше куп емоции. Съчувствие, объркване, страх. Но не от него.