– Значи сте ходили на училище заедно с татко? – реши да смени темата.
– Да.
– Той и тогава ли беше същият задник като сега?
Устните на Фин неволно се разтегнаха в усмивка.
– Да, не се е променил особено.
Тя също се засмя и за миг се преобрази от мрачна готическа тийнейджърка в хубаво младо момиче с искрица в очите. Трансформацията бе почти шокираща. Но за разлика от променената външност, речникът ѝ си остана все така нецензурен.
– И как така сте станали шибани приятели?
– Чувала ли си някога за „Йолар“?
Тя поклати глава и Фин си помисли колко бързо миналото потъва в забвение. Но всъщност защо ли се чудеше. И той самият не бе чувал историята до онзи ден на Холм Пойнт.
Осма глава
За първи път срещнах Уистлър Макаскил, когато напуснах училището в Кробост, за да постъпя в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей. Ние, момчетата от Нес, обичахме да се перчим. Смятахме се за специални. Докато не пристигнахме в гимназията и не открихме, че всички други също обичат да се перчат. Отраслите в Уиг, край езерата, или пък в дивите западни покрайнини на Карлоуей. Но големият град скоро ни уеднакви.
Сега звучи смешно, но тогава Сторноуей наистина ми изглеждаше като голям град. Единственият на острова с истински магазини, кафенета, ресторанти, вътрешно и външно пристанище. Дом на риболовния флот на Хебридите, с население от единайсет хиляди души. За съжаление, в онези дни кино липсваше – църквата бе принудила единствения киносалон да затвори след прожекцията на филма „Исус Христос суперзвезда“. Поне така се говореше, но тъй като е било преди моето време, не знам доколко е истина. Мястото се бе превърнало в клуб на Британския кралски легион,3 каквото си остава и до днес.
Църквата тогава властваше над съществуването на хората и в много отношения продължава да го прави и днес. Във всички свои превъплъщения, но най-вече в лицето на Шотландската презвитерианска църква и на отделилата се от нея Свободна църква. Когато бях момче, двете не позволяваха на корабите и самолетите да се движат в неделя, нито на магазините и заведенията да работят. Неделните вестници се четяха в понеделник, а ако забравиш да се запасиш с цигари от събота, те чакаше един мизерен уикенд.
Но онази година новите ученици от Уиг пристигнаха с нещо необичайно – със своя собствена музикална група. Шест хлапета, свирили заедно още от деца. Наричаха се „Солас“ – което ще рече утеха, или душевен комфорт. Вече бяха разработили свой уникален микс от местен фолклор и рок – една еклектична смесица, която след няколко години щеше да ги направи най-комерсиалната и успешна келтска рокбанда на нашето поколение.
Отначало почти не ги забелязвах, понеже бях твърде зает да се адаптирам към живота далеч от дома, в общежитието „Гибсън“ в Рипли Плейс. Всеки понеделник сутрин пристигахме с автобуса от Нес, а всеки петък вечер се прибирахме обратно. Не че Кробост ми липсваше особено. Родителите ми бяха мъртви от години, а съществуването при леля ми бе доста спартанско. Приятелят ми Артър бе постъпил в професионалното училище „Люс Касъл“, защото оценките му не бяха достатъчно високи за гимназията „Никълсън“. Сега правилата за прием вече са други, за да не се накърнява самочувствието на децата, но тогава това не беше съображение. Връзката ми с моята възлюбена от юношеските години, Маршели Макдоналд, се намираше в застой и аз с всички сили се мъчех да я забравя и да си намеря нови приятели.
Първият ми контакт със „Солас“ настъпи, когато се узна, че в училището ще има танцова забава и че на нея ще свири група от Уиг. Те репетираха в една от пристройките и аз отидох да ги видя, за да преценя дали си струва да ходя на забавата. Решение, което щеше да промени целия ми живот.
От шестимата Роди Макензи бе лидерът и думата му се слушаше. Той свиреше на синтезатор, „Ямаха DX-9“. Никога не бях чувал нещо подобно. Струни, духови инструменти, роял, човешки гласове – той можеше да имитира всеки звук и да те накара да повярваш, че е истински. Роди беше симпатяга – висок към метър и осемдесет, с гъсти руси къдрици, падащи около лицето му, и с усмивка, която за твое раздразнение можеше да те очарова дори когато не искаш да бъдеш очарован.
Барабанистът, Мърдо ‘Скинс’ Макинън, при пристигането си в гимназията имаше само два барабана – малък страничен и фус чинел. Използваше дървен сандък за бас барабан и тенекиени кутии от бисквити за том-томи. Към момента на завършването вече се бе обзавел с пълен комплект „Лудвиг“.
Китаристът, Уилям Кембъл, бе ниско енергично момче, което всички наричаха Стрингс. Повечето жители на острова притежаваха прякори, защото голяма част от кръщелните им имена съвпадаха. Ако някой изпратеше картичка от Австралия до остров Луис, Шотландия, за Стрингс, тя щеше да стигне до него без проблем.