Иън Макюиш отговаряше за бас китарата. Прозвището му бе Рамбо, защото човек трудно можеше да си представи някой, който да прилича по-малко от него на Силвестър Сталоун.
После идваше ред на Уистлър4. Наричаха го така, защото свиреше на келтска флейта, сякаш се бе родил с нея на уста. Чисти, леещи се, грабващи сърцето трели, подчиняващи се на всяко поместване на пръстите или извивка на устните му. Толкова по-удивителни, защото идваха от едро, яко като бик момче, чийто избухлив нрав и мрачни настроения ми предстоеше да опозная твърде добре. А също толкова умно, че докато аз прекарвах безкрайни часове в зубрене за изпитите в края на срока, той ходеше да залага примки за зайци или да лови пъстърва в реките. И все пак изкарваше най-високите оценки в цялото училище. Тогава терминът „аутист“ още не ми беше познат, но ако ме питате сега, бих казал, че Уистлър Макаскил е бил именно такъв. Или поне нещо подобно.
Единствената дама в групата бе Мейрид Морисън, която свиреше на цигулка и пееше. Имаше глас на ангел, тяло, което възбуждаше страстите на всеки тийнейджър, и усмивка, която те оставяше без дъх. Дълга тъмна коса се спускаше над ъгловати рамене и стряскащо сини келтски очи. Влюбих се в нея от първия миг, в който я зърнах. Както и всяко друго момче в училището.
След репетицията стоях и точех лиги като слабоумен. Унесен да гледам как Мейрид прибира цигулката си, в първия миг не разбрах, че някой говори на мен.
– Ей, ти! – викна ми от дъното на помещението едно едро рижаво момче с розовеещ петсантиметров белег на бузата. – Как се казваш?
– Фин. Фин Маклауд.
– И откъде си, Фин?
– От Кробост.
– Още един от Нес! – Така се наричаше местността в северозападния край на острова, където се намираше моето село. Членовете на бандата се разсмяха. Забелязах, че Мейрид хвърля поглед към мен, и целият пламнах. – Е, предполагам, че ставаш – продължи рижавият. – Аз съм Кени Джон, но всички ми викат Кени Мор. – Което на келтски значеше Големия Кени. – Ще ми трябва малко помощ да пренеса всички тези неща в залата.
– За какво ти е притрябвала помощ? Досега винаги си се справял сам. – Репликата на Уистлър бе предназначена за Кени, но очите му гледаха навъсено към мен.
– Заради новите тонколони и синтезатора на Роди. Не мога да мъкна всичко сам.
– Глупости! И без това достатъчно безделници се мотаят наоколо – отсече Уистлър и излезе.
– Не му обръщай внимание – ухили се Кени към мен. – Просто е кисел, защото те видя да се зазяпваш по Мейрид.
Изчервих се отново, този път до корените на косите, а Мейрид ми хвърли игрива усмивка. Тогава още нямах представа как обсебеността на Уистлър от това момиче ще оформи бъдещето му. Кени ми подаде един кашон.
– Кабелите се поставят тук. Всичките акуратно навити и подредени.
– А между Уистлър и Мейрид има ли нещо... – попитах го полугласно. – Нали се сещаш.
– На него му се ще – изсмя се Кени. – Както и на нас, останалите. Но тя е собственост на Роди. – Той извърна глава към лидера на групата, а после отново към мен. – Е, ще ми помагаш ли, или не?
Така се превърнах в нещо като хамалин на „Солас“ за останалата част от престоя си в гимназията „Никълсън“.
3 Благотворителна организация, подкрепяща бивши военнослужещи и техните близки. – Б. пр.
4 Whistler (англ.) – свирач. – Б. пр.
Също, станах член на мотоциклетната група. Бих казал „рокерска“, но това ще предизвика асоциации, които няма да са правилни. Ние бяхме просто няколко хлапета, които нямаха търпение да навършат шестнайсет, за да се сдобият с нещо бръмчащо на колела. Роди, естествено, бе първият, понеже неговите родители бяха по-заможни от нашите. Имаше лъскав червен мотопед и обикаляше с него из града, качил Мейрид отзад на багажника. Тя обгръщаше ръце около кръста му, а всички ние си представяхме какво е да я усещаш притисната така до себе си. Не съм сигурен доколко е било законно – имам предвид, да возиш пътник по този начин, – но полицаите никога не го спираха.
Предполагам, това разпали амбицията у повечето от нас и ето че ние един по един яхнахме малки, 50-кубикови возила, които всъщност не се различаваха твърде от велосипеди с двигател. Аз нямах други пари освен тези, които получавах, мъкнейки оборудването на „Солас“. Към петата година те свиреха по кръчми и забави из цял Луис и дори в Харис, а аз споделях частица от техния успех. Докато успея да си купя първия раздрънкан мотопед, Роди вече бе навършил седемнайсет и караше 125-кубикова „Веспа“ T5 Mk1. В класическо синьо. Втора ръка, разбира се. Просто един скутер, на който всеки истински рокер би погледнал с презрение, но за нас беше като къс самородно злато.