В „Солас“ имаше вечна конкуренция между Роди и Стрингс – двете основни творчески сили, стоящи зад оригиналната музика, която групата започваше да продуцира. Но това съперничество се разпростираше и над други области и преди да измине много време, Стрингс също се появи със своя собствена 125-кубикова машина. Вече не помня марката, но никога не бих могъл да забравя цвета. Беше яркожълт като на оса и се виждаше от километри.
Моят мотопед, над който прекарвах повечето си свободно време само за да го държа в движение, беше „Пух Дакота“ VZ50. 50-кубиков двигател с въздушно охлаждане, тристепенна скоростна кутия и всичко това на последни издихания. Така и не отидох с него до Нес – не само защото леля ми не би го одобрила, а и защото сериозно се боях, че ще ме остави насред път.
В хубавите пролетни дни, след училище, яхвахме моторите си и поемахме през Оливърс Брей, към летището и отбивката за Холм Пойнт. Това беше ивица земя, проточила се навътре в залива, точно преди тесния плаж и издигнатия над водата път, водещ за полуостров Ай. Полетата наоколо бяха необработваеми и проблясваха в жълто, осеяни с глухарчета. Край Холм Фарм имаше група постройки, но ние ги подминавахме отдалеч и се събирахме в самия край на пътя, откъдето се разкриваше гледка към скалите, известни като Зверовете на Холм.
В далечния край на залива се виждаше рафинерията в Арниш, малкото квадратно здание на фара, както и целият Сторноуей, ниско разположен и улавящ слънчевите лъчи в подножието на обраслия с дървета хълм на замъка отзад.
Вятърът носеше до слуха ни звуците на града, припрени и далечни, удавяни от шума на прибоя и крясъците на морските птици, които кръжаха и се гмуркаха за риба около нас.
Не правехме кой знае какво там. Просто се припичахме на слънце, пушехме, пиехме бира и се задявахме с момичетата, дошли да се повозят.
Дори да сме забелязали стария гранитен обелиск, стоящ насред своята ограда от ковано желязо на носа, сигурно сме го взели за някакъв паметник от войната. Но не вярвам някой от нас изобщо да му е обърнал внимание. До деня, в който онзи старец ни смъмри, задето не зачитаме мъртвите.
Беше петък следобед и понеже имахме свободни часове в училище, се бяхме възползвали от хубавото време да се поразходим до Холм, преди да вземем автобуса за дома. Старецът стоеше край ръждивата ограда – прегърбена фигура в черно, самотна сред високите бурени, с рядка, развята от бриза бяла коса.
Зърнах го, докато паркирахме, но бързо забравих за него. Между Уистлър и Големия Кени възникна свада, вече не помня по какъв повод, а и бях твърде зает да свалям едно симпатично дребно девойче на име Шонак, което бях докарал на мотопеда си. Имаше смехове и закачки, а някои от момчетата бяха докарали бира в багажниците си. Но ето че един глас се извиси над останалите – глас, изпълнен с неподправен гняв. И със заплаха. Обърнах се и видях Уистлър да блъска Кени с две ръце в гърдите, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее и да отстъпи няколко крачки назад.
– Писна ми вече от твоите номера, Койнах – процеди, свъсен като буреносен облак.
Самият факт, че използваше келтското име на Кени, сочеше, че нещата са сериозни.
Последният събра останките от достойнството си и вирна брадичка.
– Ти си сериозно откачен, знаеш ли, Макаскил?
Заядливата забележка само доля масло в огъня и Уистлър се хвърли напред. Кени отнесе един удар в главата и втори в корема, преди двамата да се строполят един връз друг на тревата. Кени вдигна коляно, целейки се в слабините на противника си, но не улучи и всички видяхме как устната му разцъфна, щом масивният юмрук на Уистлър влезе в съприкосновение с нея.
Трима или четирима от нас начаса се хвърлиха да ги разтървават. Сграбчихме едрия флейтист за ръцете и раменете и се помъчихме да го отскубнем от пъшкащия безпомощно Кени. Но Уистлър бе неудържим, изпаднал в един от онези изблици, при които губеше всякакъв контрол. Той обърна яростта си срещу нас, а за съжаление аз се оказах най-близо. Твърдите му като стомана кокалчета ме улучиха по слепоочието. От очите ми изхвръкнаха искри и аз се проснах по гръб, точно както и при втория случай, години по-късно. Докато дойда на себе си, Уистлър вече отново настъпваше към Кени, а от гърлото му се надигаше звук, подобен на животинско ръмжене. Никой от нас не можеше да се мери с него по сила, най-малко аз, но онази твърдоглава частица от мен, която винаги ме е вкарвала в неприятности, замъгляваше разсъдъка ми и ме караше да забравя всяка предпазливост и страх. Явно бе писано Уистлър и аз винаги да решаваме противоречията си с юмруци.