Атакувах с рамото напред, както ме бяха учили на игрището за ръгби, и го улучих малко над коленете. Той се строполи като чувал с картофи, зарови лице в пръстта, а собствената му тежест изкара със свистене въздуха от дробовете му. Предполагам, че е щял да ме убие, щом успее да си поеме дъх, ако не бе гласът, прозвучал сред тревожните и насърчителни викове на нашите другари.
Никой от нас не бе забелязал приближаването на стареца, но тонът му проряза глъчката, тънък и остър като рапира.
– Какво си мислите, че правите? Да се държите като идиоти в присъствието на мъртвите? Нямате ли малко уважение? – Думите му вероятно щяха да имат по-слаб ефект, ако бе заговорил на английски. Произнесени на келтски, те някак носеха повече тежест. Тишината се спусна отгоре ни като саван. Уистлър и аз продължавахме да лежим запъхтени на земята. Всички погледи бяха вперени в непознатия. Той носеше вехт черен костюм, а под него – сив пуловер, изцапан с лекета от храна. Шапката, която бе държал в ръка край паметника, сега бе надяната здраво на главата му. Тъмните му очи, полузасенчени от козирката, горяха от негодувание. Кожата му висеше на бръчки върху кокалестия череп, бледа като пергамент и осеяна на места с кафяви старчески петна. Той вдигна ръката, в която държеше бастуна си, и ме посочи с разкривен от артрит показалец.
– Би трябвало да се срамуваш от себе си, млади Финли Маклауд. – Сепнах се да чуя името си. Нямах представа кой е той. Докато се изправях с мъка на крака, той се обърна към слисания Уистлър. – Ти също, Джон Ангъс Макаскил. Никой от двама ви нямаше да е тук днес, ако Джон Маклауд не бе изтеглил въжето до брега.
После отмести взор към Големия Кени и го задържа за кратко върху разкървавената му уста.
– Колкото до теб, Койнах Иън Маклийн, бъди благодарен, задето дядо ти е бил заченат през един домашен отпуск през 1916-а, иначе и теб нямаше да те има.
Никой не знаеше какво да каже. В последвалото мълчание ясно се чуваше бученето на трафика покрай далечния Саут Бийч. Без сам да знам защо, погледът ми попадна върху редовете от паметни плочи на гробището на Сандавик, тези безмълвни стражи, отправящи ни упрек заради светотатството, което неволно бяхме извършили.
Старецът приведе глава, мина между нас, подпирайки се на бастуна, и пое бавно и упорито по посока на шосето.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита някой, докато го гледахме как се отдалечава.
Но аз бях изгубил интерес към групата. Цялото ми внимание бе фокусирано върху монумента на носа. Думите на непознатия бяха разпалили любопитството ми. Забравил за двубоя с Уистлър, се отделих от останалите, които възбудено продължаваха да обсъждат случката, и за първи път приближих каменния обелиск. Той бе в окаяно състояние, запуснат и похабен от времето, а черните гравирани букви едва се четяха. Който и да го бе построил, отдавна си бе отишъл, а причината за издигането му отдавна бе забравена.
Докато коленичех, за да прокарам длан по текста, светът около мен избледня в някакво друго измерение. В съзнанието ми останаха само думите и образите, извикани от тях.
Издигнат от жители и приятели на остров Луис в памет на моряците от Кралския военноморски флот, изгубили живота си при потъването на кораба „Йолар“ край Холм на 1 януари 1919 г. От 205 загинали, 175 са родени на този остров. За тях и техните другари Луис вечно ще скърби. С благодарност за достойната служба и печал по тяхната загуба.
Чух бръмчене на стартиращи двигатели, викове за довиждане и ето че групата с шум и трясък се устреми през тревата към шосето за дома. Изправих се и почти веднага зърнах нечия сянка зад гърба си. Беше Уистлър, със странен, озадачен израз на лицето. Малко по-далеч Големия Кени още стоеше край мотора си и гледаше към нас, сякаш се боеше да приближи. И тримата бяхме забравили както свадата, така и повода за нея. Потърсих в очите на Уистлър някакъв признак за разбиране и след като не го открих, попитах:
– Какво е „Йолар“?
Той само сви рамене.
– Нямам идея.
Светлината тази вечер имаше някакво особено свойство и докато автобусът подминаваше кошарата със зеления покрив край Барвас, аз усетих как ме полазват тръпки. И долових, повече от всякога дотогава, присъствието на майка си и баща си на мястото, където бяха изгубили своите животи.
Докато се прибера у дома, небето бе придобило пурпурен оттенък, нашарено със сивкави ивици и жълтеещо покрай хоризонта, там, където слънцето разливаше течното си злато иззад невидими облаци. Отвъд пролива Минч ясно се открояваха планините на Съдърланд, което означаваше, че се задава лошо време.