Срещата със стареца не излизаше от ума ми и предполагам, че съм бил необичайно тих, защото леля ми дори ме попита какво има. Тя рядко се интересуваше от околните, беше затворена в себе си и не обичаше да дава израз на емоциите си. Никога не се е държала зле с мен, но постоянно усещах недоволството ѝ, задето е била обременена с грижите за невръстното дете на сестра си. Сякаш по някакъв начин ѝ бях откраднал живота – живот, който според мен вече бе свършил и сетните му дни преминаваха в изолация в голямата бяла къща над пристана край селото.
Заварих я да седи край масата за вечеря, загърната в една от своите пъстри шифонени роби. Свещите вече горяха на полицата над камината, а въздухът бе натежал от цигарен дим и мирис на благовония, като меланхоличен спомен за друг живот през шейсетте, в един свят, изпълнен с младост и надежда.
– Хайде, Финли, изплюй камъчето. – От всичките ми познати, само тя никога не ми говореше на келтски и не ме наричаше Фин.
– Какво е „Йолар“? – попитах я.
Тя ми хвърли заинтригуван поглед.
– Защо питаш?
– Днес видях паметника на Холм Пойнт. – Нещо ме възпря да добавя и за възрастния мъж.
Очите ѝ се замъглиха, сякаш се взираше в далечното минало. Накрая поклати глава.
– Нещо, за което хората открай време избягват да говорят. И днес е почти забравено.
– Какво се е случило?
– Казват, че това била едва ли не най-тежката катастрофа в мирната история на Великобритания. Отстъпваща по размери само на „Титаник“.
– И се е случила тук, на остров Луис? – рекох невярващо. – Как така досега не съм чувал за нея?
– В едно черно новогодишно утро край скалите, наречени Зверовете на Холм. На крачка от сторноуейското пристанище и пред очите на стотици хора, чакащи на кея. – Тя потъна в мисли за няколко минути, а аз не смеех да я подканя от страх да не замлъкне съвсем. Накрая отвори отново уста. – Било е през 1919 година. Първата световна току-що била приключила и, бога ми, достатъчно мъже вече били загинали в този безсмислен конфликт. Но останалите, оцелелите, били на път за дома. Копнеещи да стъпят отново на острова, където са родени, да усетят прегръдките на своите майки и съпруги, на своите синове и дъщери.
Леля ми имаше навика да изпива по една чаша вино с вечерята. Но сега придърпа бутилката и си наля втора.
– Били моряци от резерва на Кралския военноморски флот, от островите Луис и Харис. Докарали ги с влакове от Инвърнес и ги стоварили на кея на Кайл ъф Лохалш. Контраадмиралът реквизирал една парна яхта, разнебитено старо корито на име „Йолар“, да превози онези, които не успели да се поберат на пощенския кораб „Макбрейн“. Повече от двеста и осемдесет души, ако не ме лъже паметта. – Тя поклати глава и отпи глътка вино. – Било е пълна безотговорност. Мъжете носели униформи и тежки ботуши. Нямало достатъчно спасителни жилетки, мнозина дори не могли да си намерят място за сядане. Морето също било бурно, но вече били близо до дома, виждали от борда светлините на брега. Някои твърдят, че екипажът пиел уиски, за да отпразнува Нова година. Дали е вярно или не, никога няма да узнаем, но капитанът взел грешен курс и вместо да влезе в пристанището, „Йолар“ се натъкнал на подводния риф пред Холм.
Тя се изправи, взе чашата си и отиде до прозореца, от който се разкриваше гледка към залива отдолу. Можеше да види собственото си отражение в стъклото и зае поза, която според нея навярно подхождаше на описваната трагедия.
– Всъщност били само на метри от брега. Каква ирония само, след като са оцелели през всички тези години през войната. Някои загинали, блъскани от прибоя в скалите, други просто се удавили. Не умеели да плуват. – Тя хвърли кратък поглед към мен. – Знаеш как е при островитяните. Едни били на средна възраст, други още тийнейджъри. Над двеста мъже се простили с живота, от които към сто и осемдесет тукашни. Някои села изгубили цялото си мъжко население, Финли. До крак.
Тя се обърна отново към стаята. Не можех да видя ясно лицето ѝ на фона на угасващия ден зад прозореца – само смътни черти, откроявани от потрепващата светлина на свещите. Образът ѝ изглеждаше кух, като череп, а косата – като тънък, рехав ореол край него.
– Веднъж, още като момиче, чух в селото да говорят за това. Единствения път, когато помня някой да го е споменавал. Телата пристигали в Нес на цели камари. Конски каруци, натоварени с по пет-шест ковчега, се влачели по целия път покрай западния бряг.