Тя остави чашата и запали цигара. Димът обви главата ѝ като дихание в мразовито утро.
– Ние загубили ли сме някого? Имам предвид, семейството?
– Не. Маклауд от Кробост извадили късмет. Твоят дядо също бил на борда. Деветнайсетгодишно момче, прибиращо се след едва година служба. Бог знае как успял да се добере до брега. – Тя ме погледна странно, накланяйки глава встрани. – Бащата на баща ти. Ако се беше удавил заедно с останалите, сега нямаше да седиш тук.
И аз потреперих, точно както и по-рано, когато автобусът бе минал покрай кошарата.
– Кой е бил Джон Маклауд? – попитах съвсем тихо. – Има ли роднинска връзка с нас?
– Джон Финли Маклауд? Доколкото знам, не, само съвпадение на имената. Според всички сведения той бил истински герой. По някакъв начин се добрал до брега с въже, точно под мястото, където днес се издига паметникът. Така спасил живота на четиресет души, в това число и на твоя дядо.
Прекарах уикенда в мъгла от неувереност и потиснатост, неспособен да избягам от мисълта за всички онези клети мъже, оцелели във войната само за да умрат пред прага на домовете си. Дори фактът, че собственият ми дядо се е спасил, оставяше в устата ми странно неприятен привкус. Отне ми известно време, докато го разпозная.
Вина.
Казват, че оцелелите при големи бедствия често са преследвани от чувство за вина, задето те са живи, а толкова много други хора – не. Предполагам, че и аз по асоциация изпитвах нещо подобно. Ако дядо ми бе умрял заедно с останалите, нямало да се родя. Което ме караше да се питам защо изобщо съм се родил.
В събота вечер лошото време най-сетне ни връхлетя. Буреносни ветрове от югозапад, натежали черни облаци, леещи пелени от дъжд. Цяла неделя го наблюдавах унило как се стича по прозореца ми и нямах търпение да потегля за Сторноуей на сутринта.
В понеделник бурята вече беше отминала, но още нямаше слънце; светлината бе матова и сивозелена, сякаш всички бяхме затворени в някакъв аквариум. Но поне вятърът бе изсушил пътищата и торфените полета и докато се подрусвах в автобуса към града, аз се мъчех да изпразня съзнанието си, зяпайки поклащащите се треви отстрани.
Нямаше никакъв шанс да се съсредоточа върху уроците, затова реших да посетя библиотеката, разположена на ъгъла на Кийт Стрийт. Предположих, че тук вероятно пазят архивите на „Сторноуей Газет“. Да, каза ми служителката, архивите се съхранявали в заключената стая вдясно от мен. Коя година по-точно ме интересува? Отвърнах, че 1919-а. Тя повдигна вежда.
– Много популярна година тази сутрин. Да не би да правите някакъв проект в училище? – Аз се смръщих неразбиращо и тя поясни: – Едно друго момче тъкмо разглежда микрофилмите от същата година в отдела по келтска и местна история, в дъното на коридора.
Открих Уистлър да седи зад едно бюро и да превърта копия от вестникарски страници, търсейки статии за крушението на „Йолар“. При влизането ми обърна глава, но не каза нищо. Аз придърпах един стол и се настаних до него да гледам вехтите, изподраскани изображения и думите, написани толкова отдавна за една трагедия, за която никой не говореше. Те преминаваха пред очите ми като самата история.
Седяхме пред машината повече от половин час, без да разменим и дума. Накрая си тръгнахме, като на излизане промърморихме по едно „благодаря“ на библиотекарката. Отвън заварихме Големия Кени да стои до контейнерите за смет край тротоара. Вятърът рошеше рижавите му къдри и той явно се намираше в нерешителност дали да влезе, или не. Щом ни зърна, се сепна и попита предпазливо:
– Какво открихте?
– Вероятно нищо, което вече да не знаеш – отвърна Уистлър.
– Баща ми не успя да ми каже много. Каза, че дядо не обичал да говори за това.
– Аз пък така и не сварих моя достатъчно трезвен, за да го попитам – сви рамене Уистлър.
– Сутринта ходих до общината – отбеляза Кени. – До отдела по гражданско състояние.
Ние останахме искрено удивени от находчивостта му.
– Очевидно трима от оцелелите още са живи – продължи невъзмутимо той. – Единият живее в Уиг, в село Валтос. Познавам семейството му.
Домът на Норман Смит се оказа стара бяла къща в подножието на хълм, гледащ към островите Пабай Мор, Вакасай, както и неуместно назованият Шиарам Мор, или Големият Шиарам. Ако той беше голям, то малкият му събрат трябваше да е съвсем микроскопичен – не че някой изобщо бе чувал за Шиарам Бек.
Отидохме с два мотора, като аз се качих при Уистлър на неговия. Докато стигнем, целият ми задник се схвана. Вятърът вече бе утихнал и морето приличаше на сивкав, кован лист олово.
Някогашният запасен матрос седеше в кресло до прозореца, откъдето се разкриваше безпрепятствена гледка над водата към Пабай Мор. Посрещна ни дъщеря му, също възрастна жена, която ни каза, че той обичал посетители, но не бивало да го изморяваме прекалено. После отиде да свари чай, а ние се настанихме около стареца в стаичката – толкова тясна и претъпкана, че едва имаше място за четирима ни. Въздухът бе влажен и пропит с мириса на тлеещия в огнището торф. Помня, че се запитах как е оцелял толкова дълго. Но след като вече веднъж бе измамил смъртта, какво му пречеше да го прави отново?