Той гордо ни заяви, че е на деветдесет и две години. Гласът му бе слаб и писклив, сякаш изтънял от времето. Имаше малки тъмни очи, като две черни мъниста, отразяващи светлината от прозореца, но още остри и наблюдателни. Възрастта често смалява хората, но Норман Смит си оставаше гигантски мъж – седнал в своето кресло и скръстил едрите си кокалести ръце върху дръжката на бастуна. Върху широкото му плоско теме, нашарено с кафеникави петна, почти не бяха останали косми.
– Отне ми години – каза в отговор на нашия въпрос за „Йолар“, – докато успея дори да изрека името на този проклет кораб.
– Как се стигна до катастрофата? – попита Кени.
– Един бог знае, момче! Капитанът е сбъркал, когато е задавал курса към пристанището. С половин румб, не повече. Трябвало е да вземе малко пӝ на запад. – Той замлъкна и за известно време единственият звук в стаята остана хрипливото му дишане. Можех само да си представя картините, изпълващи спомените му. – Повечето от нас спяха, изули ботушите си и положили глави където намерят свободно място по палубата. Имаше силен вятър откъм кърмата, но той някак странно стихна, когато чух някой да вика, че вижда светлините на Сторноуей пред нас. Тъкмо тогава ударихме скалите. Звукът при раздирането на корпуса бе почти човешки, като вик на болка. А после настъпи паниката – такава, каквато не съм виждал никога преди, нито след това. Ако само бяхме доплавали малко по-близо, сигурно повечето щяха да се спасят. Но не било писано. – Той поклати бавно глава. – От онази част на кораба, в която бях аз, оцеляхме само двама.
Седях и слушах в съсредоточено мълчание, а образите в съзнанието ми, породени от простите думи, съдържаха безпределен ужас.
– После се наклонихме встрани и започнахме да потъваме, а един мъж стигна с въже до брега.
– Джон Финли Маклауд – рече Уистлър.
– Същият. Видях го как влачеше въжето. И до ден днешен не знам как е успял, но то спаси мен и още мнозина други. Никога нямаше да отървем кожите без него. Онази нощ бе тъмно като в рог, момчета, и можехме да усетим присъствието на дявола, дошъл за нашите души.
Дишането му се учести и той замлъкна за момент, после сякаш се отпусна отново в креслото и продължи:
– Когато най-сетне стъпих на твърда земя, бях бос, мокър и премръзнал до кости. Знаех, че съм наранил гърдите и краката си, макар да не усещах болка. Видях група хора, скупчени до най-близката къща, но реших да вървя пеш до града.
Ние се спогледахме. Знаехме колко е дълго това разстояние. Неведнъж го бяхме изминавали с моторите си.
– Когато стигнах, се насочих съм сградата на Адмиралтейството. Там имаше и други оцелели от кораба. Бяха насядали край стената, увити с одеяла, и пушеха, без да разменят и дума помежду си. Адмирал Бойл ме доближи и сложи ръка на рамото ми. Рече, че имал готова кола за мен, Уилям и Малкълм, която да ни откара до Уиг. Всъщност тя ни откара само до Каланиш, а оттам Дънкан Макрей ни взе с катера си и ни остави тук, на кея на Валтос. Дотогава вече се беше разсъмнало. Утрото на Нова година. Семейството ми не знаеше, че се прибирам, бях се надявал да ги изненадам.
От върха на носа му увисна прозрачна капчица. Той вдигна ръка и разсеяно я избърса с опакото на дланта си.
– Е, изненадах ги, и още как. Срещнах сестра си Мораг по пътя и тя ме отведе у дома, където майка ми вече приготвяше празничния обяд. Новината за случилото се с „Йолар“ излезе по вестниците чак на следващия ден, затова още никой не знаеше за нея.
Видях как челюстта му се стяга и яснотата на погледа му се изгуби, замъглена от сълзи.
– И аз не можах да им кажа. Умирах от болки в гърдите и краката, но криех от тях и се правех, че нищо не е било. Докато съседите, господин и госпожа Макричи и семейство Макленън не дойдоха на вратата. Нямаше как да ги погледна в лицата, защото знаех, че синовете им са мъртви, а те си нямат и представа. Избягах и се затворих в стаята си, а всички се чудеха какво ме прихваща. – Дишането му отново стана неравно, а от зачервените му очи се търкулнаха едри, безмълвни сълзи.
Дъщеря му влезе с подноса чай и щом го видя в това състояние, челото ѝ се сбръчка от тревога.