– О, момчета, какво сте сторили, та да го разстроите? – Тя остави подноса на масата и припряно избърса сълзите му с кърпичка. – Спокойно, татко, всичко е наред.
– Не е нужно да ме успокояваш – почти я отблъсна той. – Всичко е така, както го разправям. – После се обърна към Кени. – Теб те познавам. Или може би баща ти.
– Трябва да е бил баща ми – рече сепнато Кени. – Кени Дув Маклийн.
– Аха, същият – кимна старецът. – Познавах също и неговия дядо, викахме му Големия Кени.
– Наистина? – Приятелят ми бе поразен да узнае, че прадядо му е носил същия прякор като него.
– Той беше на кърмата редом с мен, когато настъпи бедата. Така и не успя да се спаси. Не знам защо, но семейството ти не пренесе тялото му у дома. Погребан е на гробището в Сандавик, заедно с мнозина други.
Изражението на Кени бе такова, сякаш за първи път чуваше за кончината на близък роднина.
После разказвачът насочи воднистия си взор към Уистлър.
– А твоят баща е оня пияница в Ардройл, нали?
Уистлър сви мрачно устни, но нито потвърди, нито отрече.
– Не може да стъпи на малкия пръст на дядо си, Калъм Джон. Той рискува живота си, за да спаси още един човек, докато спокойно можеше да се улови за въжето и да се изтегли сам до брега.
– A теб – обърна се господин Смит към мен – май не те познавам.
Устата ми пресъхна, като че ли се намирах в присъствието на самия Бог и той ме сочеше с пръст.
– Аз съм Финли Маклауд от село Кробост, в Нес. Баща ми се казваше Ангъс.
– А-аа – произнесе старецът с тона на човек, от чиито очи е паднала пелена. – А дядо ти беше Дони. Значи затова сте дошли, момчета.
С Уистлър разменихме недоумяващи погледи.
– Какво имате предвид? – попитах.
– Дони Маклауд беше човекът, когото Калъм Джон Макаскил отърва от смърт онази нощ. Нямаше да си тук днес, синко, ако прадядото на това момче не бе извлякъл твоя дядо от потъващия „Йолар“.
Отвън се събрахме край моторите и дълго стояхме, без да продумаме, загледани във вълните, разбиващи се в далечината, и заслушани в шума на вятъра. Накрая Кени първи наруши тишината.
– Отивам в Сторноуей – каза. – Искам да посетя гроба.
Ние кимнахме и той се метна на седалката, ритна стартера и изпърпори нагоре по хълма.
– Мисля, че двамата с теб имаме да свършим нещо – обърнах се към Уистлър, щом той се изгуби.
Магазинът за корабно оборудване „Чарлз Морисън Лимитид“ се намираше на Банк Стрийт в Сторноуей – чудесна старомодна железария, с всевъзможни такъми и пособия, струпани зад широкия тезгях от тъмно дърво.
Уистлър и аз излязохме от него, понесли бутилка минерален терпентин, и примигвайки на слънцето, поехме надолу към вътрешното пристанище, където бяхме оставили моторите си.
Разстоянието до Холм Пойнт се изминаваше за по-малко от четвърт час, но пътьом се отбихме до гробището на Сандавик, за да вземем Големия Кени. Зърнахме го още отдалеч да стои пред един гроб, където вероятно бе положен прадядо му. После тримата оставихме возилата в края на шосето и отидохме пеша до паметника.
Аз бях взел в багажника си една стара фланела и с нейна помощ се заловихме старателно да търкаме и почистваме камъка, премахвайки десетилетията занемаряване и мръсотия, които скриваха думите в памет на мъжете, загинали в онази ужасна нощ.
Щом приключихме, седнахме на земята, опрели гърбове в металната ограда, и зареяхме погледи надолу, към Зверовете на Холм. Бавно движещи се пластове зелена вода се надигаха предпазливо около лъскавия черен гнайс и се разбиваха на бяла пяна в острите му ръбове, стенейки и въздишайки като живи.
Толкова много хора бяха загинали тук в първите часове на Новата година. Сред тях и прадядото на Кени. Докато гледах към скалите, пред очите ми изникваше фотографията, видяна същата сутрин в стария брой на Сторноуей Газет. Мачтата на „Йолар“, стърчаща над водата. Единствената още видима част от кораба. В ранни зори спасителите заварили само един човек да се държи със зъби и нокти за нея. Имало и други, но те един по един се предали, победени от студа, и морето ги погълнало.
Кени се изправи. Белегът върху бузата му бе необичайно зачервен.
– Е, ще се видим утре – каза и си тръгна, без да обели и дума повече.
Едва когато звукът на мотора му заглъхна в далечината, Уистлър запали нова цигара и се обърна към мен.
– Предполагам, това означава, че отсега нататък ще трябва да се грижа за теб.
– В смисъл? – изгледах го.
– Спасиш ли живота на някой човек, това те прави отговорен за него. Не виждам защо тази отговорност да не се предава от поколение на поколение.