Щом ръбът на слънцето най-сетне се показа, полъхна ветрец и мъглата леко се разсея. Достатъчно, за да разкрие нещо червено и бяло, улавящо светлината в най-дълбоката част на някогашното езеро.
– Какво, за бога, е това? – възкликна Фин и след като не получи отговор, добави: – Случайно да ти се намира бинокъл?
– В раницата. – Гласът на приятеля му бе малко по-висок от шепот.
Фин забърза обратно към скалното жилище и пропълзя вътре. Когато се върна обратно, Уистлър изобщо не бе помръднал, а продължаваше безстрастно да се взира надолу към долината. Фин вдигна бинокъла и започна да го фокусира, докато очертанията на червено-белия предмет не се откроиха ясно пред очите му.
– Да ме вземат мътните! – изтръгна се неволно от устата му.
Сред група валчести камъни се бе загнездил малък едномоторен самолет, леко килнат на една страна. Изглеждаше напълно запазен – прозорците на кабината бяха покрити с тиня и кал, но боята на корпуса още бе ярка и върху нея ясно личеше надпис с черни букви.
G-RUAI.
Фин усети как всяко косъмче на врата му настръхва. RUAI бе съкратено от Руаирид, келтския вариант на името Родерик.
Този опознавателен знак бе изпълвал страниците на всички вестници седмици наред преди седемнайсет години, когато самолетът беше изчезнал заедно със своя пилот, Роди Макензи.
Мъглата се вдигна от планините като дим, обагрен от утрото. Цареше пълен покой. Тишината не се нарушаваше от нищо, дори от птичи глас.
Фин свали бинокъла.
– Знаеш ли чий е този самолет?
Уистлър кимна.
– Но какво търси тук? Нали навремето казаха, че подал летателен план към остров Мъл, а после се изгубил в мъглата?
Другият сви рамене, но не направи никакъв коментар.
– Отивам да го разгледам отблизо – отсече Фин.
Уистлър го улови за ръката.
– По-добре недей. – В погледа му имаше странно изражение. Ако не познаваше по-добре приятеля си, Фин би го приел за страх.
– Защо?
– Защото не е наша работа. – Той въздъхна – дълбока, унила въздишка на примирение. – Предполагам, че ще трябва да съобщим на властите, но не бива да се месим.
Фин го изгледа продължително, но реши да не пита. Издърпа лакътя си от хватката му и повтори:
– Аз отивам. Ако не искаш да идваш с мен – твоя работа. – И като му тикна в ръцете бинокъла, започна да слиза по склона към празния басейн.
Спускането беше стръмно и трудно, преминаващо през натрошени скали и втвърден торф, обрасъл с хлъзгави от дъжда треви. Бреговете на някогашното езеро бяха опасани от едри камъни и Фин ги прекоси, като се пързаляше и опираше на длани, за да не падне. После продължи все по-навътре към недрата на някогашното езеро, затъвайки на моменти до колене в тинята.
Почти бе достигнал самолета, когато се обърна назад и видя Уистлър да го следва на няколко крачки разстояние. Близо минута двамата мъже се гледаха запъхтяно, без да продумат. След това Фин вдигна очи отвъд фигурата на приятеля си, към пластовете скала и торф, които ги обграждаха отвсякъде подобно контурите на релефна карта. Само допреди дванайсет часа на това място щяха да ги покриват двайсет метра вода. Той се обърна и извървя последните няколко крачки до падналата машина.
Тя стоеше почти съвсем хоризонтално върху пресъхналото дъно, като че ли поставена там от внимателната ръка на Бог.
– Знаеш ли кое е странно? – попита Фин, без да поглежда вече настигналия го Уистлър.
– Кое? – По тона на другия не личеше, че наистина иска да знае.
– Не забелязвам никакви повреди.
– Е, и?
– Ако самолетът беше катастрофирал в езерото, трябваше да бъде доста разбит, не смяташ ли?
Никакъв коментар.
– Виж го само. Няма нито една вдлъбнатина. Дори прозорците не са счупени. – Фин прегази през няколко камъка и с известен труд се изкачи върху по-близкото крило. – Не се вижда и ръжда. Но предполагам, че е изработен предимно от алуминий.
Той не се осмели да се изправи върху коварно хлъзгавата повърхност на крилото и пропълзя на четири крака до страничната врата на кабината. Нямаше как да надзърне вътре, защото илюминаторът ѝ бе покрит с дебел слой зелена тиня, затова улови дръжката и дръпна силно. Вратата не помръдна.
– Зарежи тая работа – викна му отдолу Уистлър.
– По-добре ела и ми помогни – не отстъпваше Фин.