По-късно, докато размишлявах върху казаното от него, ми мина през ум, че ако то е вярно, значи Джон Финли Маклауд трябва да се е чувствал отговорен за цял куп животи. А и до ден днешен, щом спомените ме върнат към първия ден, в който чухме за „Йолар“, се чудя кой беше онзи старец, знаещ така добре имената ни.
Девета глава
Звукът на вятъра отвън едва успяваше да наруши тишината в къщата на Уистлър.
– Прадядото на твоя баща е спасил живота на дядо ми при бедствието с „Йолар“ – каза Фин.
Ана смръщи вежди.
– Това е бил кораб, с който мъже от острова се прибирали у дома в края на Първата световна война. Потънал е в една бурна нощ малко преди да достигне пристанището на Сторноуей и двеста и пет души са загинали.
– Господи – прошепна тя.
– Баща ти смята, че ако спасиш живота на някого, това те прави отговорен за него. И че отговорността се предава през поколенията.
Усмивката ѝ бе леко недоверчива.
– Значи е решил да се грижи за твоя живот?
– Да. И дори го спаси, не много дълго след това.
– Разкажи ми.
– Друг път.
– Кой е казал, че ще има друг път?
– Може и да няма. – Фин замлъкна за секунда. – Какво правиш тук, Ана?
Сега беше неин ред да избегне погледа му. Тя извърна лице към пепелта на отдавна угасналия огън.
– Дошла си да видиш баща си ли?
– Не! – Отговорът бе яростен и незабавен. – Идвам тук само когато него го няма.
– Защо?
Очите ѝ просветнаха като нажежени въглени. Фин разбираше вътрешната ѝ борба. От една страна, защо бе длъжна да му казва? Кой бе той, та да се рови в душата ѝ? Но от друга, той бе отговорил на нейните въпроси, бе споделил лични, болезнени за него неща.
– В тази къща съм прекарала половината си живот. С мама и татко. Имам... имам щастливи спомени. Понякога, ако просто дойда тук и затворя очи, мога пак да се върна в онова време. Само за кратко, но и това ми стига. Нали разбираш, когато животът е толкова говнян. – Тя прехапа покритата си с пиърсинги долна устна. – Обичах майка си и тя ми липсва.
– А баща си?
– Какво за него?
– Също ли го обичаш?
– Сигурно се шегуваш. Той ме прави за срам. Мразя го!
– Което е просто още един начин да кажеш, че го обичаш.
– Що за глупости?
– Не са глупости. Щом изпитваш толкова силни чувства, та да твърдиш, че го мразиш, причината почти сигурно е, че го обичаш, но ти е неприятно да си го признаеш.
Лицето на момичето се сгърчи в презрителна гримаса.
– Това са шибани тъпотии. – Фин не отвърна нищо, при което увереността ѝ се поколеба и тя опита да си я възвърне. – Все едно ти си щял да кажеш на родителите си, че ги обичаш, когато си бил на моята възраст.
– Моите родители загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях още малък. Бих дал всичко на света, за да мога да им кажа, че съм ги обичал.
Ана го изгледа с широко отворени, преценяващи очи. За втори път в течение на краткия им разговор той споделяше дълбоко съкровени неща и тя се чудеше защо. Може би защото бе по-лесно да го сториш пред непознат, от когото не се чувстваш неловко и който няма да те съди, защото нищо не ви свързва.
– Бих предпочела да съм при татко, отколкото при Кени. – Тя направи пауза, сякаш да асимилира собственото си признание. – Не че имам нещо против Кени. Той е свестен и мисля, че мама го обичаше. Но не ми е баща. – Последва дълбока въздишка и безпомощно тръсване на глава. – Само татко да не беше такъв задръстен задник!
Отвън междувременно бе спряла кола, но никой от тях не я беше чул, затова и двамата се сепнаха от почукването на вратата, последвано от появата на млада жена към трийсетте.
Тя не бе лишена от привлекателност – с дълга до раменете руса коса, развята и разрошена от вятъра. Носеше изгладен черен панталон, бяла блуза и разкопчано сиво яке, а в ръката ѝ имаше кожена чанта за документи. Фин се изправи.
– Господин Макаскил? – примигна тя насреща му със сивите си очи, още непривикнали към сумрака в помещението.
– Кой иска да знае?
– Казвам се Маргарет Стюарт. – Жената пристъпи да се ръкува с него. Изглеждаше малко неспокойна, а очите ѝ се стрелнаха към Ана и после обратно към него. – Работя към социалната служба в Сторноуей и трябва да изготвя доклад по делото „Макаскил срещу Маклийн“. За попечителство над непълнолетната Ана Макаскил.
Фин кимна по посока на момичето.
– Значи двете не сте се срещали досега?
Маргарет смръщи чело.
– Това ли е Ана?
– Да виждате друга наоколо? – Агресивността на тийнейджърката се бе възвърнала.
– Мислех, че двамата с баща ти не се разбирате – рече объркано социалната работничка.
– Кой твърди това? – попита остро Фин.