Но през въпросния юни в годината на завършването ни в „Никълсън“, кратката забежка със Стрингс приключи и Мейрид се върна при Роди. Всичко във вселената отново застана по местата си, като се изключи фактът, че Роди и Стрингс не можеха да разменят дори две думи, без да се скарат.
До облога се стигна, защото всички смятаха, че групата се нуждае от смяна на името преди отпътуването за Глазгоу, но липсваше единодушие за това как точно да се назове.
„Солас“ бе твърде комфортно и меко. Искаха нещо по-авангардно и предизвикателно, отразяващо уникалната смесица от келтски фолк и рок, която бе тяхна запазена марка.
В крайна сметка се стигна до два фаворита, единият на Роди, другият – на Стрингс. Но никой не желаеше да избира между тях, защото това би означавало да вземе страна.
Предпочитанието на Роди беше „Амран“, староирландската дума за „песен“. Според него това име щеше да извлече бандата от „келтското гето“, както той го наричаше, и да я покаже пред по-широкия свят. Стрингс, от своя страна, го ненавиждаше. Неговият избор бе „Кууран“, келтският термин за онези малки парчета торф, които са най-твърди и черни и горят с най-горещ пламък. Роди го подиграваше, че звученето наподобява „Коран“.
Изходът от задънената улица дойде през първата седмица на юни. Дотогава всички вече бяхме взели матурите си и просто изчаквахме завършването на срока, затова никой не си правеше труд да влиза в часовете.
След разкритията за „Йолар“ бяхме престанали да се събираме с моторите на Холм Пойнт. Новото ни място за срещи беше на Моста заникъде – стар бетонен мост над Гари Бийч отвъд село Толостаг на източния бряг, на двайсет и пет минути северно от Сторноуей. Той бележеше началото и края на Пътя заникъде – наречен така по простата причина, че не водеше заникъде. Бе построен през двайсетте години, по замисъл на тогавашния собственик на островите Луис и Харис, предприемача и визионер лорд Левърхулм. Той искал да изгради шосе покрай целия източен бряг, съединявайки Толостаг със Скигърстай в Нес. Но Левърхулм умрял, преди да успее да реализира своите грандиозни планове и Пътят заникъде сега бързо изтъняваше до тревясала пътека, по която минаваха единствено пешеходци.
Беше един от онези редки, възхитителни дни на ранното лято, когато повява лек ветрец от югозапад, а небето е осеяно от пухкави облачета, само на моменти засенчващи слънцето. Полята бяха осеяни с жълти, лилави и бели цветя, а бризът пропъждаше мушиците. Но разбира се, винаги ще се намери нещо да наруши идилията и в случая това бяха щръклиците. Тези досадни гадини се бяха навъдили на цели пълчища сред високите треви, а те могат да хапят наистина болезнено, дори и през дрехите, ако са по-плътно прилепнали.
Всички се бяхме събрали на моста – към дузина души, пиещи бира, драскащи имената си по бетона или просто припичащи се върху парапета, без да ни е грижа, че може да паднем в клисурата отдолу. Слънцето огряваше златните пясъци на Гари Бийч и пролива Минч, а аз ги съзерцавах, потънал в сладостни мисли. Изпитите бяха приключили и пред нас лежеше ново, вълнуващо бъдеще. Бягство от острова – първият шанс в живота ни да разтворим криле и да полетим. В този момент всичко ми се струваше възможно.
Докато лежах така с притворени очи, положил глава върху сгънатия си пуловер и потънал в блянове, спокойствието ми бе прекъснато от гневни гласове.
– Добре, добре! – викаше Стрингс с почти истеричен фалцет. – Ще го направим, щом искаш. Още утре!
Надигнах се раздразнено от парапета и спуснах крака върху моста. Другите се бяха скупчили в далечния му край, откъдето Пътят заникъде започваше да се вие към скалите. Въздъхнах и отидох при тях.
– Какво става?
– Открихме начин да изберем новото име – ухили се насреща ми Уистлър.
– И как по-точно?
– Роди и Стрингс ще се състезават с моторите – намеси се Мейрид. – До разцепената скала и обратно.
Не останах впечатлен.
– Това не е много далече.
– Достатъчно е – рече Рамбо. – Към три километра.
– Който спечели, избира името – додаде Скинс.
В един момент всички лица се оказаха обърнати към мен, сякаш очакваха одобрението ми.
– Струва ми се доста тъпо – казах. – И опасно.
Разнесоха се разочаровани възгласи.
– Че кой изобщо те пита? – изрази всеобщото мнение Роди.
На другата сутрин Уистлър и аз извървяхме предложения маршрут. Денят отново бе слънчев, но безветрен и мушиците ни връхлитаха на гъсти рояци, така че постоянно размахвахме ръце и се шляпахме по лицата и вратовете като чифт побъркани марионетки.