– Знаеш ли какво? – казах. – Това е пълна лудост. Защо просто не проведете тайно гласуване? Онзи, който събере повече гласове, печели.
– Роди никога няма да се съгласи – поклати глава Уистлър. – Ще го е страх да не загуби.
Мълвата се разнесе и в деня на надпреварата освен дузината постоянни членове на мотоциклетния клуб край моста се събраха още десетина-петнайсет други младежи. Някой бе донесъл спрей с боя и част от тях се забавляваха да украсяват бетонните парапети със своите имена. Роди и Стрингс бяха възбудени и напрегнати, мълчаливо съсредоточени върху предстоящото състезание. Щяхме без проблем да ги различаваме един от друг – Роди бе със своята синя веспа, докато цветът на машината на Стрингс бе яркожълт.
Уистлър и аз заехме позиция на втория завой. Скинс дежуреше при взривената скала, а Рамбо – при пролома. Мейрид и още едно момиче бяха на първия завой. Тя пазеше странно мълчание по въпроса за имената, затова предполагах, че харесва повече „Кууран“, но не смее да си го каже.
Чухме откъм моста вика, даващ сигнал за старт, а после и рева на форсираните двигатели, но видяхме моторите чак когато се показаха иззад завоя. Стрингс водеше, приведен ниско над ръкохватките, изцяло фокусиран върху пътя пред себе си. Роди го следваше само на няколко метра, лавиращ отчаяно, за да избегне камъчетата и праха, хвърляни от задното колело на съперника му.
Щом ни подминаха, те ускориха по правата отсечка, прелетяха покрай Рамбо и се изгубиха от погледите ни. На връщане Роди имаше минимална преднина. Гумите им приплъзваха и поднасяха, когато едновременно смениха предавките, за да вземат виража. Двамата с Уистлър се метнахме на собствените си мотори и дадохме газ подир тях, следвани на неголямо разстояние от Скинс и Рамбо. Още преди да стигнем моста, чухме бурни възгласи. Мейрид вече беше там и всички се тълпяха развълнувано около мястото на финала.
– Какво стана? – попита Уистлър, щом спряхме до тях.
– Равен резултат – извика някой.
– Финишираха рамо до рамо – поясни друг. – Изключено бе да се определи победител.
– Чудесно – казах. – Сега, след като законите на честта са спазени, защо просто не хвърлим ези и тура?
– Лично аз нямам нищо против.
Стрингс избърса потта от прашното си лице, слезе от мотора и го подпря на стойката.
– Не! – отсече твърдо Роди, все още яхнал своята веспа. – Гласовете наоколо стихнаха. – Ще го направим отново, но този път един след друг. И ще засичаме време. Само така можем да разберем кой е по-добър.
Едно момиче на име Долина започна да рови в розовата плетена чанта, преметната през рамото ѝ.
– Аз имам хронометър. Ползваме го за спринтовите бягания в клуба по лека атлетика.
– Е, значи всичко е тип-топ – рече доволно Роди и погледна към Стрингс за потвърждение.
– Разбира се – сви рамене другият.
– Ще хвърляме жребий кой да стартира първи. – Роди извади монета от десет пенса и я подхвърли във въздуха. – Тура! – извика и цялата компания се скупчи да види какво ще се падне. Беше тура и той се ухили. – Аз потеглям пръв.
Рамбо отпраши с мотора си към крайната точка, за да начертае линията, която всеки от състезателите трябваше да пресече, преди да обърне, и да следи, че действително ще го сторят. Долина застана с хронометъра в края на парапета, а Роди изманеврира така, че предната му гума да застане точно на границата между моста и началото на пътя.
Оставихме достатъчно време на Рамбо да стигне до взривената скала, а после започна обратно броене от три към едно, на което всички пригласяха. Роди даде газ и стартира, а Долина натисна бутона на хронометъра.
От начина, по който държеше тялото си, личеше колко е напрегнат и целеустремен. Задното му колело вдигаше облак от прах и занасяше встрани, докато форсираше до максимум нагоре по склона до първия завой. После се изгуби от погледите ни, а звукът от мотора постепенно заглъхна, скрит от хълма.
Стрингс седеше на парапета, сключил ръце пред себе си като в молитва, и не обелваше нито дума. Останалите се мотаехме наоколо и правехме догадки за изхода на надпреварата, но полугласно, сякаш се бояхме да не нарушим концентрацията му. Направи ми впечатление колко силно бе вътрешното напрежение, изписано върху лицето му. Струваше ми се, че по някаква причина се вживява много повече, отколкото трябва. В крайна сметка, какво значение имаше едно име?
Скоро чухме бръмченето отново. Беше минало много малко време, едва към три минути и половина. После Роди се появи иззад завоя с пълна газ, почти докосвайки пътя с коляно. Трябваха му още трийсетина секунди да стигне до нас. Ние се залепихме към парапетите, а той пресече линията на финала, натисна спирачките и спря с ефектно завъртане в далечния край на моста.