Лицето му бе зачервено, очите му сияеха. Знаеше, че е постигнал добър резултат.
– Е? – обърна се към Долина.
– Три минути и петдесет и седем секунди – обяви тя.
Роди изгледа триумфиращо своя съперник, но ако Стрингс хранеше някаква неувереност в себе си, то изобщо не го показваше. Изправи се хладнокръвно, свали мотора от стойката и го запали. Всички се струпаха около стартовата линия, а аз дори се качих върху парапета, за да виждам по-добре.
Обратното броене започна.
Стрингс форсира и освободи съединителя. Задното колело се завъртя, пищейки като тревожен гларус, а после зацепи и ни обсипа с камъчета и прахоляк. Забелязах как в изражението на Роди бавно, но сигурно се прокрадва тревога. Неколцина от нас погледнаха часовниците си, щом моторът изчезна зад първия завой. Напрежението витаеше наоколо като призрак.
Три и половина минути изминаха, но от звука на 125-кубиковата машина нямаше и помен. Четири минути.
– Нещо не е наред – отбелязах аз, докато всеобщото напрежение бавно прерастваше в страх.
– По дяволите, сигурно е паднал – каза Роди. – Карал е по-бързо, отколкото трябва.
Но аз нямах намерение да чакам, за да узная. Метнах се на своя мотопед и потеглих по бабунестите коловози на Пътя заникъде. Зад мен един подир друг поеха и останалите, водени от Уистлър. Едва след като подминах втория завой, видях Рамбо да снове около ръба на пропастта. Жълтият мотор на Стрингс лежеше отстрани в тревата. Предното му колело бе извито нагоре и още се въртеше, а по изринатите чимове торф си личеше мястото, където е излетял встрани от трасето. Три овце се отдалечаваха в тръс нагоре по пътя. Уистлър и аз стигнахме Рамбо преди останалите. Очите му бяха разширени от паника.
– Тъкмо се канех да се връщам, когато чух трясъка. Навярно проклетите овце са претичали пред него. Изглежда, че е хвръкнал право в пропастта.
– Мамка му – промърморих едва.
Уистлър вече се спускаше безразсъдно по урвата, размахвайки ръце като вятърна мелница. Накрая скочи на най-ниския възможен перваз и се закрепи върху него. Завтекох се подире му и отново зърнах всевъзможните отпадъци от сутринта, осеяли стърчащите под нас скали. Дъното на бездната не се виждаше оттук, а от Стрингс нямаше и следа.
Постепенно всички се събраха край пътя, а Роди дотича запъхтяно при нас.
– Къде е той? – попита, пребледнял от тревога.
– Още не знаем – отвърна Уистлър.
– О, боже!
Роди незабавно се прехвърли през ръба.
– Човече, не ставай глупак! – опита се да го спре Уистлър. – Няма как да слезеш долу. А дори да успееш, никога няма да се върнеш обратно.
Но Роди не искаше и да чуе. Стиснал зъби, започна да се спуска, търсейки опора с широко разперени ръце и крака. Гърлото на пропастта вече почти го скриваше от нас, когато извърна лице нагоре и извика:
– Не го виждам!
Гласът му отекна в скалите, а после той със сподавен стон се откъсна и падна.
– По дяволите! – Уистлър понечи да тръгне след него, но аз го сграбчих за ръката.
– Трябва да повикаме помощ. – Хвърлих безнадежден взор нагоре по урвата, където се бяха насъбрали останалите, и за свое удивление зърнах Стрингс да си проправя път между тях. Беше разрошен и целият покрит с черна торфена кал, а от охлузеното му чело се стичаше кръв. Сред всеобщото потресено мълчание той погледна към Уистлър, а после към мен.
– Ти пък откъде се взе? – му викнах.
Той само поклати замаяно глава.
– Не знам какво стана. Проклетите овце се втурнаха пред мен. Свестих се в канавката, а сега гледам, че всички сте се струпали тук.
– Мислехме, че си паднал в пропастта!
– И толкова ли не ви дойде наум да проверите в шибаната канавка? – Той вдигна отчаяно ръце и отново ги спусна покрай тялото си. – Къде е Роди?
– Тръгна да те търси и падна! – изрева Уистлър, който явно не изпитваше особена симпатия към Стрингс. После се обърна към мен. – Провери дали някой там горе няма въже в багажника. – И също започна да слиза, търсейки опора за ръцете и краката си.
Докато се катерех обратно към пътя, се чудех върху обрата в отношението на Роди. Само допреди четвърт час той бе твърдо решен да победи и унижи Стрингс в глупавото състезание за определяне на името на групата. А сега бе рискувал живота си и може би дори го бе изгубил, за да го спаси.
Три от момчетата имаха въжета за теглене, но нито едно не беше достатъчно дълго. За всеобща изненада Мейрид се оказа тази, която умееше да връзва морски възли. Всъщност нямаше нищо за чудене, понеже баща ѝ беше рибар, но все пак скоростта и умението, с които съедини въжетата, бяха поразителни.