Докато аз започна втората година в университета, Роди и останалите от групата вече бяха прекъснали следването, за да се концентрират изцяло върху музикалната си кариера. Джоуи Кътбъртсън, след прекаран инфаркт, се превърна почти в инвалид и Доналд зае мястото му като номер едно в агенцията. Сякаш, съгласно собствените си думи, наистина бе изсмукал мозъка на бившия си шеф.
Стремителният възход на Доналд в шотландския музикален бизнес възроди интереса към някои базирани в Глазгоу групи като „Амран“, но успоредно с него вървеше и не по-малко стремителното му пропадане в обятията на алкохола и наркотиците.
Предполагам, че той винаги е бил класически пример за типичния островитянски синдром, наречен „курам“, при който непреклонните презвитериански ценности, втълпявани в детството, излизат на повърхността като вирус след години на разпътен живот и преобразяват своите жертви по образ и подобие на бащите им. В конкретния случай по образ и подобие на отец Койнах Мъри. Но трябваше да измине още доста време, преди Доналд да поеме по стъпките на своя родител. За момента намираше твърде много забава в отрицанието.
Той спря да следи играта отблизо и кариерата на „Амран“ започна да изпада в застой още преди да запишат втория си албум. Успехът може да те сполети в един миг, но и да изчезне също така бързо, като изпаряваща се сълза. Ангажиментите станаха рутинни, еднообразни и по никакъв начин не способстваха за напредъка на групата. Доналд не беше откриваем, не вдигаше телефона, не обсъждаше нещата, които Роди, Стрингс и останалите считаха важни за своето бъдеще. Вече се бе впуснал по дългата и коварна наклонена плоскост на пристрастяването.
Аз, от своя страна, не давах пет пари. Карах фургона и парите, които изкарвах означаваха, че няма защо да се тревожа особено за собственото си бъдеще. Всъщност липсваше ми и желание да мисля за него. Нямах интерес към дипломирането, нямах амбиция, нито представа какво да правя с живота си. Що се отнася до родния ми остров, то новината, научена при завръщането за погребението на леля ми, ме лиши от всякакъв интерес към него. Артър и Маршели се бяха оженили. Бях изгубил най-стария си приятел и единственото момиче, което някога бях обичал.
Търканията между Роди и Доналд най-сетне доведоха до директен сблъсък един уикенд в началото на ноември.
Беше петък вечер и „Амран“ изнасяха концерт в едно заведение, оцеляло от дните на мюзикхоловете – спасено от разрушаване и внимателно реставрирано. Намираше се в някой от курортите по западния бряг на Англия, не помня точно къде. Оригиналната алея за разходки край брега още съществуваше, а кеят бе сложна структура от железни подпори и греди, дълга над сто и петдесет метра. Заведението се намираше в края му и имаше зала с капацитет четири-петстотин души. През лятото там се провеждаха различни вариететни програми, които по някакъв начин успяваха да привлекат прилична публика. Но през ноември посещаемостта значително спадаше.
Това бе поредният недомислен ангажимент и Роди бе в кисело настроение още на тръгване, решен да поговори изкъсо с Доналд, който трябваше да ни чака там.
Вечерта беше отвратителна – дъждовна и ветровита. Докато подминавахме някакво малко градче, скътано в неведомите гънки на зелената и хълмиста английска провинция, аз се взирах напрегнато през мокрото предно стъкло в търсене на пътни знаци. Тъкмо тогава Рамбо, който винаги се возеше до мен, внезапно ми извика да спра. Аз скочих върху спирачките.
– Какво, по дяволите...?
Колата отзад, возеща останалите от групата, насмалко не се заби в нас.
– Там има човек. – Рамбо посочи встрани, към моста, преминаващ над кафявите води на придошла река. Беше стар каменен мост, с лампи, разположени през равни интервали. Човекът стоеше върху парапета, уловен с ръка за стълба на една от лампите, и гледаше надолу към буйно носещите се води. Не можеше да има никакво съмнение относно намеренията му. Той събираше кураж да скочи.
Роди, Мейрид и останалите слязоха от колата и наобиколиха кабината ми.
– Какво става? – подвикна Роди.
Посочих към моста.
– Онзи там май е решил да се самоубива.
Всички глави се извърнаха и настъпи моментно затишие.
– Божичко – прошепна Роди. – И какво ще правим сега?
Аз погледнах часовника си.
– Вече и без това закъсняваме.
– Животът на един човек е по-важен от някакъв скапан концерт, не мислиш ли? – сряза ме Мейрид.