Всички я изгледахме изненадано.
– Тя е права – намеси се Стрингс. – Хайде, да опитаме да го разубедим.
Но Мейрид го улови за лакътя.
– Не, вие само ще го стреснете. Стойте тук, аз ще говоря с него.
И ние останахме да наблюдаваме как тя предпазливо се отправя към самоубиеца и извиква:
– Извинете! Дали не бихте могли да ни упътите? Мисля, че сме се изгубили.
Мъжът рязко извъртя глава, вторачвайки в нея уплашени, заешки очи. Стори ми се някъде към петдесетте – оплешивяващ, небръснат, облечен в тъмен панталон, износена жилетка и вехт шлифер отгоре.
– Не ме приближавайте! – извиси глас той над рева на водата под моста, след като видя и нас, останалите зад гърба ѝ.
– Какво правите там горе? – попита Мейрид.
– На какво ви прилича?
Тя отправи поглед към мътните талази и поклати глава.
– Не ми се струва добра идея. Ще си съсипете обувките.
Мъжът повдигна невярващо вежди, след което тя се усмихна, а в усмивката на Мейрид има нещо, на което е невъзможно да се устои. Той се усмихна в отговор. Плаха, неуверена усмивка.
– Не са нови – рече. – Така че няма особено значение.
– А знаете ли, че сте с различни чорапи?
Мъжът сякаш се учуди и сведе очи към краката си, за да провери сам.
– Кой го е грижа?
– Все трябва да има някой.
Устните му се присвиха в тънка линия и той поклати глава.
– Не, няма.
– Съвсем никой?
– Единствената, която я беше грижа, си отиде.
Видях как Мейрид поглежда ръката на мъжа, уловена за стълба на лампата. Върху безимения му пръст проблясваше златна халка.
– Жена ви?
Той кимна.
– Напусна ли ви?
– Мъртва е.
– Наскоро ли почина?
– Днес става една година. Рак. Дълго време се мъчи. – Лицето му се обърна към бучащите води, а после отново към Мейрид. – Опитах с всички сили да се справя. Но просто не издържам повече.
Мейрид направи полека още няколко крачки и приседна върху парапета в нозете му, опирайки длани от двете си страни.
– Нямате ли деца?
– Не. Всъщност, да. Но той е в Австралия. Както ви казах, никой не се интересува от мен.
Тя вирна глава към него.
– Аз се интересувам.
Мъжът едва не се изсмя.
– Та вие дори не ме познавате.
– Напротив. Познавам ви много добре.
– Не е вярно! – В тона му се прокрадна враждебност.
– Вярно е. – И аз забелязах как през лицето ѝ преминава сянка на истинска емоция. – Вие сте всеки мъж, губил някога жената, която обича. Вие сте баща ми. Сега ми се ще да съм била до него, но не бях. Защото не знаех. Той не ми сподели. Разбрах едва след като си беше отишъл. Младите са твърде ангажирани със себе си и лесно забравят, че родителите им също имат свой живот. Чувства. Те не се губят с възрастта. – Очите ѝ, обърнати към неговите, се навлажниха. – Казали ли сте му? На своя син? За това как се чувствате?
– Няма да го притеснявам с подобни глупости.
– А не смятате ли, че ще се притесни повече, когато полицията почука на вратата му, за да го извести, че баща му се е самоубил? Че ще се чуди защо така и не сте му се обадили? И че навярно цял живот ще изпитва вина при мисълта, че е можел да стори нещо, за да го предотврати?
Лицето на мъжа се сбръчка и по него се стекоха сълзи, примесвайки се с дъжда.
– Не искам да досаждам на никого.
Мейрид се надигна от парапета и му протегна ръка.
– Няма да му досадите. Хайде, елате. Да му се обадим още сега.
– Сега там е посред нощ.
– Той няма да има нищо против – усмихна се Мейрид. – Повярвайте ми.
Мъжът я изгледа продължително, а тя не откъсваше очи от него и продължаваше да държи ръката си протегната. Накрая той я сграбчи и скочи върху паважа до нея. Мейрид го прегърна, а дъждът се усили. Те стояха насред моста, прогизнали, а мракът се спускаше около тях. Колите профучаваха със запалени фарове, а шофьорите им си нямаха и понятие за малката драма на живот и смърт, разиграла се току-що.
После, все още държейки ръката му, тя го поведе към нас.
– Хайде, приятел – рече Роди, като му отвори вратата на колата. – Да те закараме у дома.
Мъжът живееше в къща на края на градчето. Мрачно, безрадостно жилище. Мейрид запали лампите и сложи чайника на котлона. Дворът бе дълъг, тесен и обрасъл, с порутена грънчарница в долния край, откъдето минаваше железопътна линия.
Роди отиде до най-близката къща и се върна със съседката – възрастна жена, която след доста ахкане и суетене из тясната кухничка ни каза, че познавала негов приятел, който можел да дойде и да му прави компания. Мейрид пък седна заедно с него край електрическата печка и набра номера на сина му в Австралия.
Така ги оставихме – съседката го надзираваше до пристигането на приятеля, а той колебливо говореше със своя син, намиращ се на петнайсет хиляди километра разстояние. Трудно можех да си представя що за разговор ще е това. Но той поне беше жив и споделяше чувствата си, вместо да ги потиска в себе си, докато не се докара до самоубийство. И всичко се дължеше на Мейрид.