Малко след полунощ целият ни багаж бе качен. Мейрид и останалите, които пътуваха с леката кола, искаха да си тръгнат и да оставят мен и Роди да се разправяме с Тъкфийлд. Но аз бях непреклонен.
– Не. Или оставаме заедно, или потегляме заедно. Но ако си тръгна оттук без пари, това ще е последният случай, в който работя за вас.
И те знаеха, че не се шегувам.
И така, ние зачакахме в края на кея, увити в шалове и палта, пушещи цигари и заслушани как морето се плиска в подпорите под нас. Уличните лампи на града, простиращ се по хълма отвъд крайбрежната алея, проблясваха в мрака. Но честните жители на този някога популярен курорт отдавна си бяха по леглата и прозорците на къщите не светеха. Дъждът вече бе спрял, но всичко наоколо бе мокро и отразяваше лампите и звездите.
Не знаех на колко дълга обсада ще издържи Тъкфийлд, но аз бях готов да чакам и до сутринта, ако се наложи. Към един часа другите станаха неспокойни.
– Хайде, това е безсмислено – рече Стрингс. – Да се омитаме оттук.
Роди поклащаше бавно глава, като изпаднал в транс, и едва чуто мърмореше.
– Това е краят на оня нещастник Доналд Мъри. Той е свършен. Свършен!
Светлините около заведението изведнъж угаснаха, потапяйки ни в пълен мрак. Всички застанахме нащрек. Почти в същия момент до слуха ни долетя далечният вой на полицейска сирена. Обърнах се и видях синята лампа на патрулката да се спуска откъм хълма. Не бях особено учуден, когато тя свърна по крайбрежната алея, а после пое по вълнолома, право към нас.
– Мамка му – каза Рамбо. – Той е повикал ченгетата.
В гърдите ми се надигна негодувание.
– И какво? Да не би да сме извършили нещо нередно?
Но както се оказа, ченгетата не се интересуваха от нас. Колата ни подмина, направи рязко завъртане на ръчна спирачка и закова точно пред входа на заведението. Пребелелият Тъкфийлд изскочи отвътре, бързо заключи вратата и се метна на задната седалка. После патрулката даде газ и със свирене на гуми се устреми в обратна посока.
За миг всички останахме като гръмнати. Мейрид седеше на предната седалка на колата, а Роди и Стрингс – отзад. Роди се бе разположил странично, протегнал крака отвън на бетона. Не знам какво ме обхвана, но гневът се надигна в мен като прекипяващо мляко. Скочих зад волана и запалих двигателя.
– Какво правиш? – извика Роди.
– Просто влез вътре и затвори!
Той едва бе успял да придърпа нозе и да захлопне вратата, когато настъпих газта и се впуснах по кея подир полицейската кола.
– За бога, Фин, не можеш да преследваш ченгета! – В огледалото за обратно виждане мярнах уплашената физиономия на Стрингс. – Ще вкараш всички ни в пандиза!
Не казах нищо, само с всички сили продължих да се старая да съкратя разстоянието между нас и синята проблясваща лампа отпред. Мейрид се обърна и ме погледна, но не промълви и дума.
Патрулката свърна от крайбрежната алея и профуча покрай някакъв лунапарк, затворен за през нощта. После мина на червен светофар и навлезе в града. Усетих свиване под лъжичката, когато сторих същото, но за щастие в този ранен предутринен час нямаше никакво движение.
Продължих гонитбата по хълма, като на моменти почти губех контрол над управлението заради мокрия асфалт. Бях като хипнотизиран от синята светлина и дори не се замислях какво ще направя, ако случайно я настигна. Напрежението на останалите в купето бе почти осезаемо.
Изведнъж предното стъкло ярко се озари от алени стопове, размазани от дъжда и движението на чистачките. Скочих върху спирачките, усещайки как колата под мен поднася, първо наляво, после надясно, докато аз трескаво въртях кормилото, за да я овладея. Спряхме на не повече от петнайсет сантиметра от задната броня на патрулката.
От гърдите на Роди, Стрингс и Мейрид се изтръгна дружен възглас на облекчение, докато аз само стисках волана и дишах запъхтяно. Колите продължаваха да стоят една зад друга, с работещи на празен ход двигатели.
Можех да видя уплашеното лице на Тъкфийлд, полуобърнато назад, за да ни види в мрака. Никой не помръдваше. Никой не заговаряше.
После шофьорската врата на полицейската кола бавно се отвори. Отвътре излезе огромен униформен сержант и намести фуражка, подръпвайки лъскавата козирка над очите си. След като ни огледа навъсено, приближи откъм моята страна. Едната му ръка бе на хълбока, другата – върху дръжката на палката, окачена на колана му.
Свалих прозореца и той наведе безстрастното си лице, с леко набола рижава брада. Тъмните му очи се стрелнаха към Мейрид, а после към Роди и Стрингс отзад, преди да се върнат отново върху мен.
– Ти от групата ли си?
– Не, само им помагам.
Той кимна и извади от нагръдния си джоб черен тефтер и химикалка. Пресегна се покрай мен и ги подаде на Мейрид.