– Дъщеря ми има вашия албум. Предполагам, ще се радва на автографа ви.
Мейрид го дари с една от своите усмивки.
– Разбира се. – Тя взе тефтера, намери празна страница и се разписа върху нея. После погледна през рамо. – Искате ли и от останалите?
– Те от групата ли са?
– Да.
– Тогава може.
Мейрид предаде тефтера назад, Роди и Стрингс оставиха автографите си и го дадоха на мен, а аз – на сержанта. Той го прибра, закопча джоба си, а после за моя изненада подаде голямата си длан през прозореца.
– Дай да ти стисна ръката, синко.
В първия миг не можах да помръдна, а после, почти несъзнателно, се подчиних. Здрависването му бе топло, енергично и ми се стори, че продължава цяла вечност. Когато накрая ме пусна, той каза:
– Имаш кураж, момче, трябва да ти го призная. – Полицаят въздъхна през зъби. – Дано историята ти да е добра.
И аз му разказах. Той стоеше и слушаше в мълчание, само шумното му, хрипливо дишане изпускаше облачета пара, които бързо се разсейваха около главата му. Щом свърших, присви замислено устни.
– Ето какво ще ти кажа, синко. Господин Тъкфийлд – той кимна към своята кола – има приятели по високи места. А аз само правя онова, което ми кажат, и не задавам въпроси. Така че без значение кой е крив и кой прав тази вечер, вие ще си тръгнете без своите пари. И бъдете благодарни, че няма да прекарате нощта в ареста. – Можех да се закълна, че в погледа му имаше усмивка, която той правеше всичко възможно да прикрие. – За толкова години служба – продължи – нито веднъж досега не са ме преследвали в патрулка. И съм сигурен, че никога няма да ми се случи отново. – Той махна с ръка надолу по хълма, по посока на морето. – Хайде, да ви няма. – После се усмихна на Мейрид и се потупа по нагръдния джоб. – И благодаря за автографите.
Седяхме в мълчание и го гледахме как се качва в колата си и подкарва в нощта. През задното му стъкло се виждаше лицето на Тъкфийлд, самодоволно ухилено към нас. Докато вдигах прозореца, Роди каза:
– Шибаният Доналд е мъртъв!
Така и не узнах какво точно се е случило между Роди и Доналд, но в рамките на една седмица групата го освободи от мениджърския пост и си осигури услугите на реномирана лондонска агенция. И докато животът и кариерата на Доналд продължиха свободното си падане, съдбата отново се усмихна на „Амран“. Те направиха няколко телевизионни изяви, а на Роди и Стрингс бе възложено да напишат песен за холивудски филм, заснеман в Шотландия. Продуцентите я харесаха толкова много, че помолиха бандата да напише и изпълни и цялата второстепенна музика, която после стана основа за следващия им албум. Последвалият успех на филма пък доведе до още по-големи успехи за „Амран“. Песента бе издадена като сингъл и се изстреля директно до номер едно в класациите, където остана цели пет седмици. Когато и вторият им албум се появи в магазините, изглеждаше, че те вече са яхнали вълната, която неминуемо ще ги отведе до върха.
Но Роди, въпреки целия си талант и амбиция, така и не доживя да види това.
Помня, че узнах новината една сутрин през юни или юли на следващото лято. Предната вечер се бях напил заради прекъсването на няколкомесечна връзка и се бях озовал в леглото на момиче, срещнато на някакво парти. Тя бе студентка и живееше в евтина квартира с обща баня в западния край на Глазгоу. Събудих се към десет или единайсет, с тежък махмурлук и без почти никакъв спомен какво се е случило помежду ни. Дори лицето ѝ не ми изглеждаше познато, когато се надвеси над мен и започна леко да ме раздрусва.
– Снощи ми каза, че караш „Амран“ по турнетата им.
– Е, и? – изграчих с пресъхнала уста.
– Роди Макензи е кийбордистът им, нали?
– И какво толкова, за бога? – примижах срещу светлината.
– Цяла сутрин говорят за него по новините. Явно снощи самолетът му се е изгубил някъде край западния бряг. Цяла нощ са го издирвали и вече нямало надежда да го открият жив. Сега търсят само отломките в морето.
Дванайсета глава
Вятърът брулеше и блъскаше Доналд и Фин, докато двамата вървяха в сгъстяващия се здрач към Порт ъв Нес, а Фин разказваше за откритието, направено от него и Уистлър същата сутрин. Уличните лампи вече бяха запалени чак до голямата бяла къща в края на пътя, но те свиха преди нея, по виещата се лента асфалт надолу към пристанището. Покрай вътрешната стена на вълнолома бяха натрупани кошове за раци и личаха следи от ремонт там, където стихиите бяха нанесли своите поражения. Но външната стена, изложена на свирепите атаки на североизточните ветрове, бе разрушена непоправимо. Като момче Фин бе виждал върху нея да се стоварват петнайсетметрови вълни. Бялата им пяна се издигаше двойно по-нависоко, за да бъде отнесена над скалите от урагани със сила от по десет бала.