Той опита да запали нова цигара, но вятърът задуха толкова яростно, че трябваше да се откаже. Първите капки дъжд започнаха да шибат лицата им.
– Роди не се харесваше на всички, Фин. Бог вижда, че и аз самият имах основания да го мразя. Но кой ще стигне дотам, че да го убие? И защо?
– Нямам и най-малка представа, Доналд.
Дъждът плисна като из ведро и двамата мъже затичаха по кея, за да се скрият в заслона за лодки в края на плажа. Докато влязат през плъзгащите се врати, вече бяха прогизнали до кости. Вътре миришеше на дизел и риба, а корпусите на лодките бяха килнати под различни ъгли. През двата прозореца, гледащи към пясъчната ивица, почти не влизаше светлина. Изведнъж запалката на Доналд щракна и за кратко озари лицето му в оранжево. После остана да тлее само червеникавият край на цигарата му.
Известно време и двамата мълчаха, сякаш щеше да е светотатство да нарушат тишината. Защото именно тук Ейнджъл Макричи бе намерил смъртта си. Убийството, довело Фин на родния му остров след осемнайсетгодишно отсъствие. Вятърът проникваше през зле уплътнената дограма и се виеше около тях като призрак. Фин потропа с крака, не толкова за да се сгрее, колкото за да прогони това безтелесно присъствие.
– Презвитерите насрочиха ли вече дата за делото ти? – попита с усещането, че гласът му звучи неестествено гръмко.
– Да, след две седмици. В залата на Свободната църква на Кенет Стрийт, в Сторноуей. – Огънчето на цигарата присветна отново. – Разбрах, че дори са наели юрисконсулт. Четох в устава как се провеждат подобни процедури. Доста наподобява истински съд.
– Значи и ти имаш право да си доведеш адвокат.
– А-ха – изсмя се хрипливо другият. – Стига да можех да си го позволя.
– Предполагам, че ще повикат и Дона и Фионлах за свидетели?
– Аз им заръчах да не идват.
– Че защо? – възкликна поразено Фин. – Никой не знае по-добре от тях двамата какво се е случило в онзи ден.
– Те изстрадаха достатъчно. Няма да ги карам да преживяват всичко отначало.
Фин понечи да възрази, но още преди да отвори уста, осъзна, че е безсмислено. Доналд щеше по-скоро да се прости с расото, отколкото да отстъпи.
– Е, надявам се показанията на Джордж Гън да помогнат. Тях поне ще приемат за обективни и безпристрастни.
– И тъкмо това може да ми изиграе лоша шега – кимна мрачно свещеникът.
Последва ново мълчание в сумрака. Димът от цигарата дразнеше ноздрите на Фин.
– Как мислиш, че ще приключи всичко? – попита той.
– Мисля, че още преди да е изтекъл месецът, ще остана без работа и без дом.
– А какво ще прави Катриона?
Лицето на Доналд остана безизразно.
– За това ще трябва да питаш нея.
Тринайсета глава
Видът на къщата на леля му, изоставена и забравена, винаги му действаше зле. Олющена мазилка, изпопадали керемиди, счупени или заковани с дъски прозорци, като липсващи зъби в занемарена уста.
Странно, че никога не я бе възприемал по друг начин, освен като къщата на леля си. Не и като свой дом. Въпреки че бе прекарал в нея по-голямата част от детството си, в студената и влажна таванска стая с изглед към скалистия залив отдолу. Той помнеше как го бе довела да живее тук само няколко дни след смъртта на родителите му. Бе хвърлила малкия му кафяв куфар с лични вещи върху леглото и му бе заръчала да го разопакова, докато тя слезе да приготви чай. И той бе седял сам, усещайки как студената влага от матрака се просмуква в самата му душа, и бе плакал.
Сега стоеше върху напукания асфалт пред къщата, вдигнал лице към прозореца на някогашната си стая. Прозорец, гледащ в едно минало, към което нямаше желание да се връща. И все пак то някак винаги бе там. Добрите спомени и лошите. Живот, отдавна отминал, населен с отдавна починали хора. И нямаше начин да избяга от него.
Както често пъти досега, се запита какъв е смисълът на всичко. Дали наистина сме тук само за да създаваме поколение и да си отиваме, да оставяме семето си на земята, за да върши същото, което сме вършили ние, нашите бащи преди нас и техните бащи преди тях? Един безсмислен цикъл на раждане, живот и смърт?
Той стигна до пътеката, водеща надолу към брега – чакълест плаж, обграден от скали, където често си бе играл сред руините на стария цех за осоляване на риба. Почти очакваше да зърне себе си – самотно момче, търсещо утеха в света на въображението си.
Настроението му отчасти се дължеше на прекараната дълга, безсънна нощ. Населявана от образите на обезобразеното разложено тяло на Роди в кабината. На изражението върху лицето на Уистлър. На едрия мъж, отдалечаващ се с широки крачки, за да се изгуби отвъд хребета. Беше се събудил от плиткия, неспокоен сън плувнал в пот, с дълбока увереност, че Уистлър знае нещо, което не казва. И все пак той бе останал също толкова потресен при откриването на тялото, колкото и Фин, ако не дори повече.