Сутринта Фин се бе вдигнал рано от леглото и оставяйки Маршели да спи, бе поел към скалите над Кробост и закътания залив, където поколения по-рано предците му бяха изградили малкото пристанище. Стръмна рампа се спускаше надолу към кея. Тук някога бяха държали във водата клетки с живи раци, в очакване да ги изнесат за чуждестранните пазари. Изглеждаше, че всичко хубаво, свързано с острова, вече го е напуснало. Неговите ресурси. Неговите хора. И техните амбиции.
Денят бе слънчев, но духаше силен вятър, гонещ кълбести облаци по необятното, вечно променящо се небе. И все още не беше студено, макар октомври вече да чукаше на вратата. Фин седна сред изсъхналите треви, обгърна коленете си с ръце и зарея поглед към морето, надигащо се на плавни зелени талази под него.
И си спомни деня, когато Уистлър за първи път бе дошъл да пренощува тук, при него и леля му.
Четиринайсета глава
Странно е, че историята даде такова отражение върху нас. Но откритието, че дедите ни са оцелели в бедствието с „Йолар“ заедно, и то единият благодарение на другия, създаде между мен и Уистлър връзка, която не бе докрай ясна за околните.
Двамата с него бяхме напълно различни животни. Като тийнейджър аз имах затворен характер и не се сприятелявах лесно – може би единственото ни общо качество. Бях спокойно, уравновесено момче и не се поддавах на депресията, макар сега като се замисля, да е имало достатъчно неща, заради които да се депресирам. Уистлър, от своя страна, изпадаше в мрачни настроения, докато мигнеш с око, ако нещата не вървяха точно така, както му се искаше. Друг път бе неустоимо забавен, душата и сърцето на всяка компания.
Изглежда, никога не знаеше кога прекрачва границата между шеговитото и обидното, но често му се разминаваше. Виждал съм го да опипва гърдите на момиче пред хората и да успява да го обърне на майтап. А понякога поредната пиперлива забележка му докарваше плесник в лицето и тогава се мусеше до безкрайност, неспособен да проумее защо никой не вижда духовитата страна.
Беше блестящ и находчив, талантлив и непредсказуем. Трябваше доста да се потрудиш, за да те приеме за свой приятел. А ето че аз получих ексклузивен достъп в клуба. Клуб с членство от един човек.
Рядко отсядах у тях – баща му беше вечно пиян, а под влияние на алкохола обичаше да хвърля разни неща и да вика колкото му държи гърлото. Никога не ни е ударил или наранил, но и двамата се бояхме от него.
Макар още от младеж да си беше едър, Уистлър не можеше да се сравнява с баща си, който беше същински гигант. Дерек Макаскил бе прекарал половината си живот в морето – първо в търговския флот, а после на траулерите. Но беше безнадеждно пристрастен към пиенето, в резултат на което вече никой не искаше да го взема на работа. При някакъв инцидент на борда бе изгубил едното си око и преживяваше криво-ляво с пенсия за инвалидност.
Стъкленото око, което му бяха поставили, никога не се движеше и независимо къде се намираш в стаята или накъде е обърнато другото, изглеждаше, че неизменно те следи. Понякога той го вадеше и го лъскаше с мръсна носна кърпа, с широка, лукава усмивка на лице. Правеше го само защото знаеше, че от това ни побиват тръпки.
Никога не съм виждал по-големи ръце от неговите – юмруци, с които не би желал да си имаш работа. Косата му, някога тъмна, но бързо посивяваща, бе остригана ниско, а по целия скалп, от челото до зад лявото ухо, преминаваше дълъг белег. Така и не разбрах дали го е получил в същия инцидент, при който се е лишил от окото си.
Уистлър бе изгубил майка си едва деветгодишен и след смъртта ѝ бе живял известно време при нейни роднини в Миавиг. Докато големият Дерек Макаскил, отхвърлен от всички кораби, един ден не се появил, за да го вземе и отведе при себе си в Ардройл.
Все се чудех откъде изкарва пари, за да си набавя пиене при своята безработица и оскъдна пенсия. Но скоро ми предстоеше да разбера.
По онова време „Солас“ вече започваха да си градят име и свиреха из целия остров по кръчми, забави и училищни празненства. Повечето си уикенди прекарвах с тях, а понякога и вечерите през седмицата. В мъкнене на оборудване, заедно с Големия Кени. Той навърши седемнайсет преди мен и първи взе шофьорска книжка. Затова, естествено, бе старши в екипа ни.