Никой от нас още не знаеше, че Уистлър вече е взел решение да не ходи в Глазгоу, но интересът му към музиката явно започна да спада. Понякога, без да предупреди, просто не се появяваше на концертите и бандата трябваше да се справя без своя флейтист.
Не че това се отразяваше особено на концертите им. Те пак си бяха чудесни, поне според мен. Но скръбната, завладяваща нотка на келтската флейта, особено в съчетание с цигулката на Мейрид, бе онази, която ги правеше повече от чудесни. Правеше ги магични.
При всяко от неговите изчезвания Роди побесняваше, докато накрая, след едно изпълнение в хотел „Крос Ин“ в Нес, не се стигна до открит сблъсък. След като бе липсвал на три поредни изяви, Уистлър се появи, сякаш нищо не се е случило. В едно от своите маниакално добри настроения, дори незабелязващ накипялото негативно отношение на останалите членове от групата. Те очевидно се бяха събирали да обсъждат проблема с отсъствията му. Аз не бях посветен в тези срещи, но усещах, че нещо се задава.
Кени и аз се бяхме отбили в бара зад хотела за по халба бира, докато те свиреха. Когато излязохме, последната светлина на деня вече гаснеше. Кени прекара буса отпред и го спря до огромното дърво, растящо край паркинга. Единственото истинско дърво на целия западен бряг, незнайно как оцеляло поколения наред под брулещите ветрове, идващи откъм Атлантика.
Роди и Уистлър стояха в сянката му и се препираха на висок глас. Чухме гласовете им още преди да ги видим. Публиката тъкмо напускаше фоайето на път за колите си и всички глави се извръщаха към тях.
– За бога, момчета, не може ли малко по-тихо – рече притеснено Кени, но никой от двамата не му обърна внимание.
– Това не е честно спрямо нас – викаше Роди. – Всичките ни аранжименти, всички репетиции се градят върху шест инструмента. Включително и твоята шибана флейта. И когато те няма, в звученето ни остава една голяма дупка. Излагаме се пред хората.
Уистлър обаче нямаше намерение да отстъпва.
– Може би е трябвало да помислиш за това – възрази хладно, – преди да започнеш с опитите да ме изместиш.
– Да те изместя? – изгледа го изумено Роди. – Какви ги говориш? Никой не се опитва да те измести.
– Ти довтаса в Уиг и се намърда наготово със своите пари. Обра всичко. Бандата, момичетата, славата. Голяма звезда, няма що.
Роди тръсна раздразнено глава.
– Не е имало никаква банда!
– Напротив, имаше. Аз, Стрингс и Мейрид свирехме заедно дълго преди ти да се появиш.
– Това не беше банда – рече Роди с пяна на устата, – а просто две-три хлапета, репетиращи в нечий гараж.
Уистлър направи заплашителна крачка към него.
– Ти пък какво разбираш? Пришълец, без капка понятие какви сме и що сме. Дойде и заграби всичко. Включително и Мейрид.
За първи път осъзнавах, че помежду им има съперничество, свързано с нея.
– Мейрид? – възкликна Роди. – Не ме карай да се смея. Тя по-скоро би умряла, отколкото да тръгне със загубеняк като теб.
Това преля чашата. Уистлър се нахвърли, сграбчвайки Роди за яката, и двамата се отърколиха върху прашния чакъл на паркинга, сред бъркотия от размахани нозе и юмруци.
Роди беше с далеч по-деликатно телосложение и нямаше никакъв шанс срещу чудовището, в което се превръщаше Уистлър. Чух го да надава болезнен вик и видях кръв по лицето му. Кени и аз се втурнахме да ги разтърваваме, като същевременно свеждахме глави, пазейки се от обезумелия Уистлър.
Тълпата, която тъкмо бе започнала да се разпръсва, бързо се върна и струпа наоколо. Момичетата пищяха, а някои от момчетата надаваха окуражителни възгласи. Накрая успяхме да издърпаме Уистлър до дървото и го притиснахме към ствола му. И тримата дишахме тежко, почти с ръмжене, като животни. Роди се надигна от земята. Устните му бяха разкървавени, но по-тежка бе раната, нанесена на гордостта му.
– Шибан идиот! – изкрещя той. – Това е краят. С теб е свършено. Свършено!
Стрингс, Скинс и Рамбо го уловиха под мишниците и го отведоха, като си проправяха път през възбудената тълпа и хвърляха враждебни погледи назад към Уистлър. Зяпачите, виждайки, че всичко е приключило, взеха да се разотиват.
Едва тогава аз и Кени пуснахме Уистлър, а той процеди през зъби:
– Ще убия това копеле.
– Не, няма – долетя глас от мрака и една самотна фигура доближи към нас. Беше Мейрид. – Твърде много труд хвърлихме, за да стигнем дотук – продължи тя, без да откъсва напрегнат взор от него. – И няма да захвърлим всичко сега. Не и заради теб.
За моя почуда, присъствието ѝ начаса го укроти и той сведе смирено глава.