Беше краят на март и времето бе още студено. Седнахме край брега, загърнати в палтата си, и изпушихме по една-две цигари, загледани в лунните отблясъци, играещи по вълните. Заливът, обърнат на североизток, поне предоставяше закрила от ветровете. Оранжевата ивица от полипи и ракообразни, покриваща скалите до нивото на прилива, сияеше в мрака.
– Заради Мейрид ли е всичко? – попитах аз накрая. – Това, че пропускаш концерти и се биеш с Роди?
– Не, не е затова – изгледа ме той.
– Сигурен ли си?
– Да – почти се озъби Уистлър. – А и не е твоя работа.
Той запрати угарката си във водата и се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил. После се отдалечи в мрака, а аз останах да седя още известно време, чудейки се защо изобщо си правя труда. Бездруго нямаше много хляб в подобно едностранно приятелство.
Помислих си за Мейрид, за онези блестящи теменуженосини очи и за ефекта, който оказваше върху всяко момче наоколо. Дали си даваше сметка за сърдечната болка, която причиняваше, и ако да – дали не го правеше нарочно? А може би дори ѝ доставяше удоволствие? Още там и тогава реших, че не я харесвам твърде, макар да знаех, че е способна да ме накара да пълзя само с един поглед.
В този момент чух вика на Уистлър в тъмното, дори през шума на вятъра и надигащия се прилив. Той бе последван от силен плясък. Скочих на крака и се затичах нататък. Изкатерих се през огромните валчести камъни, покрити с остри като бръснач мидени черупки, и още отдалеч видях край кея пенещата се вода на дълбокото закътано място, където държаха клетките с раци. Уистлър се мяташе, плюеше вода и целият трепереше от студ.
– Мамка му! – извика. – Някой е заложил тук капани. Можех да се убия!
Приклекнах и повдигнах ръждивата метална халка, циментирана в пристана още дълго преди ние да се родим. И не можах да се сдържа да не прихна.
– Не е смешно!
– Ще ме умориш, Уистлър! Трябва да гледаш къде стъпваш с големите си крака.
Развих едно въже, въргалящо се сред кошовете за риба, и му хвърлих края. Той го сграбчи и се придърпа върху кея. Някои от клетките се бяха отворили и по палтото му висяха раци, заловени с щипките си. Той стоеше и зъзнеше, докато аз ги откачах и ги хвърлях обратно във водата. През цялото време не спирах да се кискам, което само го караше да се чувства още по-зле.
– Хайде, тръгвай – побутнах го пред себе си. – Трябва да свалиш тези дрехи, преди да си се простудил до смърт.
Вероятно е било към полунощ, когато сме се прибрали. Щом разбра какво е станало, леля ми се засуети както никога не бе правила за мен. Докато той беше в банята, му приготви най-дебелите и меки хавлии.
Аз вече бях навлякъл пижамата и се готвех да си лягам, когато тя се появи на вратата ми със странно изражение на лицето.
– Искам да слезеш долу, Финли.
– Защо, какво има? – попитах леко притеснено.
– Трябва да видиш нещо.
Последвах я по скърцащите като мокър сняг стъпала на тясното стръмно стълбище към малкото антре край входната врата. От едната му страна имаше помещение, подобно на килер, с пералня и сушилня. През тавана преминаваше простор, обикновено окичен със съхнещо пране. Мокрите дрехи на Уистлър бяха метнати върху плота над машините.
– Погледни ги само – обърна се тя към мен.
– Какво им има? – попитах недоумяващо.
– Не виждаш ли? – Тя повдигна чорапите му. – Целите са в дупки. – И действително, те бяха протрити почти до степен на разпадане. После леля ми улови гнусливо гащетата му с върховете на пръстите си, сякаш ѝ костваше неимоверно усилие на волята дори да ги докосне. – И тези тук също. Ластикът е напълно заминал. А виж само как си закопчава панталоните. – Тя ми показа безопасната игла, затъкната на мястото на липсващото копче. Ципът на дюкяна им бе развален, а дъното – разпрано.
После взе палтото му и го обърна наопаки.
– Виж само хастара, едва се държи. А пък маратонките? – Тя се наведе да ги вземе и също ги постави на плота. – Не си личи от пръв поглед, но подметките са залепени с тиксо, за да не паднат. – Тя ми хвърли обвинителен поглед. – Как си могъл да не забележиш досега?
– Да забележа кое?
– О, за бога, Финли. Ето това тук! – И махна с ръка към струпаните дрехи. – Те стават само за боклука.
– Че откъде да знам – свих рамене. – Мислех, че просто така обича да ходи.
– Никой не обича да ходи с пробити чорапи. – Тя ме улови за ръка, поведе ме към дневната и продължи с поверителен тон. – Казва, че живеел с баща си. А къде е майка му?
– Умряла е.
– Ходил ли си у тях? Виждал ли си баща му?
– Аха.
– Седни. – Тя затвори вратата. – Искам да ми разкажеш всичко.