– Наистина е имало подобен случай с изчезнало езеро при Моршкал. Както и още един-два други, в началото на деветдесетте, по стръмните северни склонове на островите Бара и Ватърсей. Така че не е нещо нечувано. – Той хвърли листата върху бюрото, увеличавайки размера на преспите, и въздъхна. – Нямаме особен късмет с близките на жертвата обаче.
Споменаването на Роди като „жертва“ прозвуча почти болезнено за Фин. Което бе странно, защото все пак знаеше, че е мъртъв от седемнайсет години. Най-талантливият и успешен келтски рок музикант на своето поколение, покосен в разцвета на силите си.
– Баща му е починал преди пет години, а майка му – миналата година, в старчески дом в Инвърнес. Никакви братя и сестри. Предполагам, че все пак трябва да има далечни роднини, защото по всичко личи, че къщата в Уиг е била продадена от наследници. Ще отнеме известно време да ги издирим. – Гън прокара длан по гъсто намазаната си с гел коса, после несъзнателно я избърса в крачола на панталоните си. – Твоят познат, професор Уилсън, пристига днес със самолета от Единбург.
– Ангъс?
Гън кимна, намусвайки се леко при спомена за единствената си среща със сприхавия патолог.
– Иска да огледа тялото на място, а и ние ще трябва да фотографираме цялата сцена. – Той потърка замислено брадичка. – Няма съмнение, че ще излезе по всички вестници. Проклетите журналисти ще налетят като лешояди. Очакваме и разследващ екип от Инвърнес. Явно големите началници са се заинтересували. Нали знаеш колко обичат да стоят пред камера и после да си гледат тлъстите физиономии по телевизията. – Той направи пауза и се обърна да затвори вратата. – Кажи ми, Фин, какво те кара да мислиш, че Роди Макензи е бил убит?
– Бих предпочел да си премълча, Джордж. Не искам да влияя върху собствената ти интерпретация. По-добре сам да видиш и прецениш.
– Звучи справедливо. – Гън се отпусна върху въртящия се стол и обърна лице към Фин. – Какво впрочем правехте ти и Уистлър Макаскил горе в планината посред буря?
– Дълга история.
Сержантът вдигна ръце и сключи пръсти зад тила си.
– Имаме доста време за убиване, докато пристигне патологът...
Той остави изречението да увисне във въздуха. Намек, отправен към Фин. За когото изглеждаше невероятно, че едва преди два дни Уистлър и той са се срещнали за първи път след половин живот. Два дни, които вече му се струваха цяла вечност.
Трета глава
I
Беше сиромашко лято – сухото и горещо време се бе проточило чак до края на септември, нещо рядко срещано в този най-краен остров от Външните Хебриди. Остров Луис, най-северозападната точка, до която човек можеше да стигне в рамките на Европа, бе изгорял до кафяво от лятното слънце и необичайно дълго продължилите седмици без дъжд. А времето все така не показваше признаци за промяна.
По-рано същия ден шофирането по западния бряг от Нес до Сиадар бе отнело на Фин почти два часа. Още от Сиадар бе зърнал планините, издигащи се на югозапад към остров Харис – мрачно обагрени в тъмен пурпур на фона на бледосиньото небе. Само в една точка на хоризонта още се забелязваха облаци – не заплашителни, а просто висящи лениво сред върховете. Сред изсъхналите пирени и орлова папрат тук-таме се мяркаха жълти цветчета, придавайки оскъдни багри на инак посърналия пейзаж. Малките им главички се превиваха под усилващия се вятър, носещ дъх на океан и далечен намек за зима.
В този първи ден от новото си битие Фин се замисли за това колко много се бе променило всичко за осемнайсет месеца. Преди година и половина той бе женен, имаше син, живот в Единбург и работа като инспектор в централния полицейски участък на Единбург. Сега нямаше нито едно от тези неща. Беше се върнал обратно към утробата, на своя роден остров, без сам да знае защо. Вероятно в търсене на онова, което е бил някога. Знаеше единствено, че промяната е необратима и е започнала още в деня, когато неизвестен шофьор бе отнел живота на малкото му момче на една единбургска улица и бе продължил, без дори да спре.
След като остави зад гърба си Лох Рог, Фин свърна със своя опръскан с кал джип „Сузуки“ от крайбрежното шосе по тесен страничен път с напукан асфалт. Подмина стадо дългороги шотландски говеда с рошава кафява козина и се упъти нагоре по течението на потока към малко езеро, където в заслона между гънките на хълмовете растяха група дървета – рядка гледка за тези места. В сянката им се гушеше хижата Суайнавал Лодж.
Доста време бе изминало, откак Фин за последно бе виждал Кени Джон Маклийн. Големият Кени бе напуснал острова заедно с останалите, но по-нататък животът му бе поел по съвсем различно русло. Сега той обитаваше старата къща, която, стегната и модернизирана, стоеше на отсрещната страна на пътя.