– Къде са ти останалите дрехи? – попита настоятелно тя.
– За пране – сви рамене Уистлър.
– И къде ги переш?
– В Сторноуей, през седмицата.
Едва сега осъзнах колко голямо значение има за него училищното общежитие. Това бе единственото място, където можеше да се поддържа чист, да се изкъпе и да ползва пералня. Физиономията на леля ми, когато се обърна и пое обратно към дневната, носеше добре познатото ми изражение на сдържана ярост. Там имаше мивка, пълна с немити съдове, а до нея – стар хладилник. Тя го отвори и надникна вътре, но крушката бе отдавна изгоряла.
– Запали лампата. – Приятелят ми безропотно се подчини, а леля ми се наведе да инспектира съдържанието. – Тук има само бира. Къде е храната?
В отговор Уистлър посочи стенния шкаф от другата страна на мивката. Той съдържаше няколко пукнати и нащърбени чинии и чаши. Полупразен пакет захар, станал на буца от влагата. Чай на торбички. Разтворимо кафе. Бурканче мухлясал конфитюр. На плота под шкафа се мъдреше тенекиена кутия за хляб с половин корав самун в нея. Очите на леля ми се изпълниха с тих ужас.
– Какво изобщо ядеш?
– През уикендите най-вече риба – въздъхна Уистлър. – Каквото успея да хвана. Иначе хапвам повече през седмицата. – Той ме погледна и аз долових смущението му. И си спомних как сутринта бе погълнал закуската си така, сякаш не е ял от седмица. Никога досега не ми бе хрумвало, че училищната столова е единственото място, където може да се нахрани човешки. Цяло чудо бе, че успяваше да расте с такова темпо.
– Какво става тук, мамка му?
Всички се обърнахме от дрезгавия рев на бащата на Уистлър. Господин Макаскил запълваше с едрия си силует цялата каса на вратата, хвърляйки сянка в помещението.
– Няма да позволя ругатни в присъствието на децата!
Гласът на леля ми проряза като с нож миризливия въздух и сякаш сниши новодошлия с половин педя. Той изглеждаше объркан. Нас рядко някой ни наричаше деца, а и се съмнявах друга жена някога да му е държала такъв тон.
– Коя си ти, по дяволите?
Тя направи няколко крачки към него и ние с Уистлър трябваше да се дръпнем встрани, за да я пропуснем. Разликата помежду им бе почти комична. Тази дребна възрастна жена, изправена пред гигант с почти библейски размери. Давид срещу Голиат. Но нямаше и капка съмнение кой от двамата владее положението.
– Безсърдечен звяр такъв! – Гласът ѝ бе остър, напрегнат и преливащ от ярост. – Да пращаш детето си сред хората гладно и парцаливо, докато ти си пропиваш парите. Може би не те е грижа, може би животът ти не струва друго, но неговият струва! – Тя стрелна встрани стиснатата си в юмрук ръка, с показалец, насочен към Уистлър. – Това е един млад живот, който заслужава подкрепа и грижа. Не пренебрежение и тормоз.
После отиде до хладилника, отвори със замах вратата и като загреба всичките кутии с бира, ги изсипа на пода. Шумът бе оглушителен и всички я изгледахме сепнато.
– Следващия път, когато дойда, искам тук да е пълно с храна, не с алкохол. Искам също да видя дрехи в стаята на това момче и чисти чаршафи върху леглото му. Ако не си способен на това, лично ще имам грижата да ти отнемат правата над него, както и всички помощи, които крънкаш от държавата. Ясно ли е? – Страните ѝ бяха поруменели и тя дишаше запъхтяно. Когато слисаният господин Макаскил не свари да отговори веднага, тонът ѝ премина във фалцет. – Ясно ли е?
Огромният мъж примигна, подвивайки опашка точно както бях виждал Уистлър да прави пред Мейрид.
– Да.
– И смееш да се наричаш баща! Не те е срам!
Той погледна сина си и за моя почуда в погледа му наистина имаше срам. Сякаш винаги е знаел, че е калпав родител, но е трябвало леля ми да дойде, за да му го покаже.
– Хайде, хвърляйте палтата – рече внезапно тя, като сама даде пример. – Да направим това място обитаемо.
Прекарахме целия неделен следобед в чистене на къщата от пода до тавана. Пералня нямаше, но след като опразни голямата мивка от мръсните чинии, тя свали чаршафите от леглата и ги изпра на ръка. Те бързо изсъхнаха на простора, който господин Макаскил бе накаран да опъне отвън.
Край външната стена постепенно се издигна камара от боклуци, докато тя методично преравяше стаите и изхвърляше бирени кутийки, празни бутилки, негодни съдове – тинята на едно празно и занемарено съществуване. Докато господин Макаскил търкаше подовете с четка, подобно на палуба на кораб, ние с Уистлър се заехме да премахнем наслоената с години мръсотия от прозорците. После леля ми седна на масата и направи списък за покупки. Щом приключи, го тикна в ръцете на домакина с думите: