Водата преминаваше на сантиметри от лицата ни, съскайки и плюейки ядно, задето е била лишена от плячката си. Тогава ми хрумна, че прадядото на Уистлър трябва да е използвал по същия начин въжето на Джон Финли Маклауд, за да спаси живота на моя дядо при потъването на „Йолар“.
Уистлър се претърколи по гръб и започна да се смее гръмогласно към небето. Езикът ми бе залепнал за небцето, но чух собствения си немощен глас да пита кое е толкова смешно.
– Ти, тъпо копеле – обърна той към мен широкото си ухилено лице. – Най-голямата риба, която съм вадил от проклетата река, а изобщо не ставаш за ядене!
Докато шофирахме обратно през долината, подскачайки през бабуните и дупките, оставени от пороищата, радиаторът бълваше горещ въздух и бавно възвръщаше живота в премръзналите ми крайници. Седях разтреперан до Уистлър, който управляваше джипа така, сякаш бе роден зад волана му, макар да не бях сигурен, че изобщо има книжка.
– Как ли ще реагира Джок Макрей, щом види, че му няма колата? – подхвърлих.
– Сигурно целият ще презеленее – рече Уистлър. – А и ще трябва да се прибира пеша до вкъщи.
– Здравата ще загазим.
– Нищо подобно – отвърна той с почти налудничава усмивка, тръскайки глава като мокър пес. – Откъде ще разбере, че сме били ние? Нито аз ще му кажа, нито ти. Просто бъди благодарен, че е решил да паркира там и че си държи буксирно въже в багажника.
Щом стигнахме у тях, съблякохме мокрите дрехи, а Уистлър ги просна да съхнат пред буйно ревящия огън от торфени чимове и сложи чайника. Когато се преоблече, разпознах ризата, подарена от леля ми.
– Идвам след малко – каза и излезе навън.
Чух го да пали отново джипа и да отпрашва нанякъде. Всъщност мина половин час, преди да се появи отново. Аз седях сгушен пред огнището, греейки длани около втората си чаша горещ чай.
– Имам нещо, което ще те стопли по-добре. – Той изчезна в една задна стаичка и се върна с полупразна бутилка уиски, от която добави щедро количество в чая ми. – Централно парно. Баща ми мисли, че не знам къде го крие. – После отиде да върне бутилката обратно на мястото ѝ.
– Ти няма ли да си сипеш? – погледнах го учудено.
– Не. Знам ли какво имам в гените. Не искам да свърша като него.
Дълго мълчах, преди да отпия първата глътка.
– Днес ти ми спаси живота, Уистлър.
А той само сви рамене.
– Това ми е работата, Фин.
По-късно научих, че Джок Макрей едва не получил удар, откривайки липсата на своя ленд роувър. След дългата разходка до селото под дъжда се отбил в първата къща и телефонирал в полицията, за да съобщи за кражбата. За всеобщо удивление, колата била открита малко по-късно, паркирана пред собствения му дом. Никой така и не успя да разбули мистерията.
Петнайсета глава
– Маршели каза, че може да те открия тук.
Фин се обърна сепнато при звука на гласа, за да завари пред себе си Джордж Гън. Колата на сержанта се виждаше край пътя, паркирана недалеч от къщата, където Фин бе отрасъл. Вятърът му бе попречил да чуе приближаването ѝ. Той се изправи и се ръкува с новодошлия.
Гън носеше бяла риза, тъмна вратовръзка, плющяща на вятъра, и черно, разкопчано яке с подплата. Въздългите панталони се диплеха над излъсканите до блясък черни обувки. Появата му тук, прекъснала уединените размисли на Фин, не изглеждаше да вещае нищо добро.
– Как мина аутопсията?
Гън направи физиономия.
– Не беше за хора със слаби нерви. А и не смятам, че хвърли особена светлина върху обстоятелствата или причините за смъртта. – Той си пое шумно дъх. – Но началствата вече пристигнаха от Инвърнес. И възнамеряват да я разследват като убийство.
Фин кимна.
– Авангардът на четвъртата власт също е вече тук. Журналистите се изсипаха с първия сутрешен полет. Един господ знае откъде надушват тези неща, но като се има предвид музикалната слава на Роди Макензи и начинът на изчезването му, си представям, че през следващите дни няма да има отърване от тях. А и повечето навярно ще искат да се срещнат с теб – човека, който го е открил.
– Тогава ще направя каквото мога, за да не им се мяркам пред очите, Джордж – усмихна се мрачно Фин.
– Да, добра идея. – Гън потърка замислено брадичка. – Впрочем успя ли да си поговориш с оня твой приятел? – Въпросът прозвуча небрежно подхвърлен, но Фин знаеше, че това е само привидно.
– Кой, Уистлър?
– Да, същият. Джон Ангъс Макаскил.
– Не, не съм го виждал. – Фин се поколеба. – Защо, има ли проблем?
– Главният инспектор иска да поприказва с него.
– За какво?
– Както ти казах и вчера, трябват ни показанията му. Във връзка с откриването на самолета. – Той направи пауза. – Освен това е познавал жертвата.