– Аз също.
– Да, но ти не си изчезнал.
Фин смръщи вежди.
– А Уистлър да не би да е?
– Поне изглежда, че няма желание да бъде открит. Предполагам, че вчера си отишъл да го потърсиш?
– Да.
– Ние също пратихме днес човек да го доведе. Но той не е у дома си, нито изглежда да е прекарал нощта там. Случайно да имаш представа къде може да бъде?
– Никаква, Джордж. Уистлър е волна душа. Ходи където му се прииска. Нищо чудно да е преспал в някоя кошара, скърбейки по Роди.
Гън издаде напред долната си устна.
– Имаме индикации, че между Уистлър Макаскил и Роди Макензи са съществували определени разногласия.
Фин едва не се изсмя.
– Ако някой смята, че Уистлър има връзка с убийството на Роди, значи е на погрешна следа. Той бе също толкова разстроен при откриването на тялото, колкото и аз.
– И все пак изглежда малко странно, че изчезва от лицето на земята тъкмо сега. С риск да се повторя, ще те питам още веднъж. Има ли нещо, което да не ми казваш?
Вятърът от запад се усили и Фин усети върху лицето си първите хладни пръски дъжд. И отново се зачуди какво ли премълчаваше Уистлър.
– Не, Джордж. Няма.
Шестнайсета глава
Дори гледана от пътя, къщата на Уистлър имаше запуснат вид и нещо говореше на Фин, че няма да го завари тук. Едва когато изкачи склона до нея, забеляза, че вратата не е затворена, а стои леко открехната и се поклаща напред-назад на вятъра, сякаш постройката диша.
Той внимателно я побутна, при което тя изстърга в плочестия под, и изчака очите си да привикнат със сумрака, преди да влезе. Отчасти очакваше, както и предния ден, да завари вътре малката Ана, но помещението бе празно и хладно, пропито от мирис на влага. Пепелта в отдавна угасналото огнище бе мъртвешки изстинала. Всичко изглеждаше странно изоставено, сякаш никой не бе идвал от дни. И за първи път Фин изпита убождане на тревога за стария си приятел. Шахматните фигури стояха наредени покрай стената, безмълвни свидетели, спотайващи се в тъмното. Но свидетели на какво?
С нарастващо лошо предчувствие, той излезе обратно навън. Беше време на прилив и изумрудената, дълбока едва половин метър вода заливаше безброй декари златист пясъчен плаж. Редки слънчеви лъчи пробиваха облаците и хвърляха над тях играещи петна от светлина.
Долу край пътя спря рейндж роувър и от него излязоха двама мъже. Лицата им не се виждаха срещу блестящата повърхност на морето, но по колата можеше да се досети, че онзи зад волана е Джейми. Едва когато доближиха по склона, разпозна другия по едрата, плещеста фигура и ниско нахлупения каскет. Големия Кени.
Джейми спря пред него, леко запъхтян от изкачването. Кени остана няколко крачки назад. Погледът му срещна за кратко този на Фин, но бързо се отвърна встрани, сякаш засрамен.
– Той тук ли е? – попита Джейми.
– Кой?
Другият цъкна нетърпеливо с език.
– Макаскил, разбира се.
– Не, няма го.
– А къде е тогава?
– Нямам идея.
Джейми наклони глава и присви недоверчиво очи.
– Бил си с него, когато сте открили самолета.
– Нищо не може да се опази в тайна тук.
Интонацията на Фин не потвърждаваше долавящата се в репликата му арогантност, затова Джейми продължи:
– Значи прие предизвикателството му и отиде на езерото Тахавал онази нощ?
– Да.
– И?
– Нищо.
– Той не дойде ли да бракониерства?
– Не.
Джейми въздъхна, едва сдържайки раздразнението си.
– Хайде, разправяй какво стана.
И Фин се зачуди колко точно да му разкаже. Чувстваше се неловко от собствената си глупост. Единственият друг свидетел на събитията при езерото в нощта преди бурята беше Джеймс Минто, а Минто без съмнение щеше да си държи устата затворена. И въпреки това той съжаляваше, че изобщо го бе замесил.
Седемнайсета глава
Докато Фин шофираше към Уиг на сутринта след сцената в бара с Уистлър, вятърът се усили почти до ураганна мощ. Оставаше необичайно топло за сезона, а високите и силни въздушни течения разпокъсваха облаците по небосклона на валма и ивици, карайки ги да забулват слънцето като тънък воал.
Къщата на Джеймс Минто, скътана сред пясъчните дюни над Уиг, бе заобиколена отвсякъде от високи треви, диплещи се на вятъра като морски вълни. Пред разнебитената веранда, отчаяно нуждаеща се от боядисване, бе паркиран ленд роувър. Фин свърна от асфалтовия път по чакълестите коловози и спря своето сузуки до него. Отвъд дюните планините издигаха тъмните си масивни силуети на фона на небето.
Никой от малките прозорци, взидани дълбоко в дебелите стени, не издаваше признаци на живот, а звукът от почукването на Фин върху старата дървена врата отекна кухо и самотно. Той вече се канеше да се откаже и да поеме обратно към Ардройл, когато отвътре се чу шумолене и Минто се показа на прага, разчорлен и по пижама.