– За бога, човече – каза, заслонявайки очите си с ръка от яркото утринно слънце. – Кое време е? Не знаеш ли, че работя нощем?
Фин си спомни мекия, равен лондонски акцент от първата им среща и дремещата заплаха, скрита зад него. Минто бе бивш боец от специалните части, доведен в имението преди време с цел да възпира бракониерите. Което и правеше доста успешно, макар и със съмнителни средства. Повечето жители на Уиг едновременно го мразеха и се бояха от него. Но никой не можеше да се справи сам с набезите напоследък, които добиваха индустриални размери. При това Минто не притежаваше детективските умения на Фин. Беше куче пазач, а не хрътка.
Фин го огледа замислено, без да изпитва ни най-малко угризение, задето го е събудил.
– Май не ме помниш, нали?
Другият смръщи вежди за миг, преди прозрението да го озари.
– А, ти си онова ченге. Дето дойде преди година да ме обвинява, че съм убил някакъв бракониер в Нес.
– Не ставаше въпрос за обвинение. Просто стеснявахме кръга от заподозрени.
– Е, поне на мен ми прозвуча иначе.
– Както и да е, това е история. Вече не съм... ченге, а шеф по сигурността на имението Ред Ривър. Казвам се Фин Маклауд. И на практика съм твой началник.
– О, не ме карайте да се разтрепервам, господин Маклауд.
Фин се вгледа в бледозелените очи, гледащи го от изпитото загоряло лице. Късо подстриганата коса на Минто вече бе обилно прошарена със сиво, но все пак си личеше, че с него шега не бива. Това бе човек, обучен да убива и все още намиращ се в добра форма, както издаваше мускулестото тяло под разкопчаното горнище на пижамата.
– Треперенето най-вероятно ще да е от студа – отбеляза. – Защо не ме поканиш вътре, докато облечеш нещо по-топло?
Минто се поколеба за момент, неуверен как да приеме забележката, но искрицата в погледа на Фин го накара, макар и неохотно, да се усмихне. Той отстъпи назад и отвори вратата.
– Добре, влизай. Изчакай ме в дневната. Ще дойда след минутка.
Веднага щом се озова в тясното претъпкано помещение, което служеше за дневна, Фин си припомни усещането за маниакална и безупречна подреденост от предишната си визита. Всяка мебел бе разположена така, че да предлага максимална ефективност и достъпност. Задните и странични облегалки на дивана и двете кресла бяха застлани с чисти бели покривчици. По рафтовете с акуратно подредени книги и украшения нямаше нито прашинка. Инструментите за камината висяха през равни разстояния на поставката си, а плочките отдолу бяха чисто изметени и излъскани до блясък. През отворената врата на кухнята се виждаха спретнати плотове и измити чинии, подредени върху стелажа. Във въздуха се долавяше лек аромат на дезинфектант.
Шахматната дъска все така стоеше върху малката квадратна масичка под перваза на прозореца. Край нея нямаше място за столове, но партията бе в разгара си. Фигурите в цвят на пурпур и слонова кост бяха имитация на онези от прочутата находка от остров Луис. Фин приближи и вдигна един „берсерк“ от квадратчето му, за да разгледа по-добре свирепата гримаса и оголените зъби, впити в ръба на щита. Оригиналът му напомняше много повече на Уистлър, отколкото на Кени. Той върна фигурката на мястото ѝ и се обърна. Минто тъкмо влизаше, облечен във вълнен пуловер, джинси и маратонки. Лицето му бе още сънено и подпухнало.
– Все така ли играеш с бившия си командир по телефона? – кимна Фин към дъската.
– Вече играем по имейла. Времената се променят. – Другият се упъти към кухнята. – Чаша чай?
– С удоволствие. – Фин се отпусна на дивана и загледа редицата фотографии в рамки на отсрещната стена, изобразяващи Минто в компанията на различни групи мъже. Понякога в униформи, понякога – не. На паради, или пък в камуфлажно облекло в някоя пищна тропическа джунгла на другия край на света. И се зачуди на уединеното съществуване, което домакинът му бе приел след толкова години на екипна работа и бойно другарство. Явно наваксваше тяхната липса с педантична подреденост и внимание към детайла, които армията бе набила в съзнанието му.
Отвъд прозореца се простираше огромният пясъчен плаж, оголен след отлива. В далечината можеха да се видят Бала на Кила, църквата, гробището. Дивата, неопитомена красота на този край. Дали бившият военен имаше истински усет за нея, или за него това бе просто едно място да се скрие, да намери убежище от цивилния живот, с който му бе трудно да се справи?