Чаят бе поднесен в порцеланови чаши, заедно със съдинка с бучки захар и каничка с мляко. Минто постави чашата на Фин върху коркова подложка, която взе от акуратната купчинка върху масичката за кафе, а той самият остана да пие своя чай прав пред камината, сякаш се грееше на несъществуващия огън.
– Е, предполагам, са те наели, за да ловиш бракониерите?
– Нещо такова. – Фин отпи глътка от горещата течност. – Познаваш ли Уистлър Макаскил?
– Че кой не го познава? – Минто посочи към шейсетсантиметровата шахматна фигура в далечния ъгъл на стаята. – Той я е правил. Чудесна изработка при това.
– Откъде я имаш?
– Купих я от него. Всъщност именно тя даде на стария сър Джон идеята за деня на празненството.
Фин наостри уши и го погледна внимателно.
– И в какво се състоеше тази идея?
– Да се изработи пълен комплект и да се разположи върху гигантска шахматна дъска на плажа. Сещаш се, по случай пристигането на оригиналните фигури през октомври. Ще ги изложат в старата църква ей там, зад стъклени витрини. – Той кимна към прозореца. – Интересна история. Онзи, дето ги намерил навремето, не знаел какво да прави с тях, затова ги отнесъл при свещеника на Бала на Кила. Някой си отец Маклауд. Така че има нещо символично в жеста да се върнат отново в църквата. Сега тя е частен имот, но изглежда, собствениците нямат нищо против да я отстъпят за случая. – Той надигна замислено чая си. – Мисля, че ще дадат на истински гросмайстори да изиграят една партия с оригиналите, а ходовете ще се предават по радиостанция до плажа, където ще се повтарят върху голямата дъска. Поне това беше идеята на сър Джон.
– Откъде си научил всичко това?
– Старецът сам ми го каза. Не е някаква тайна.
– Синът му явно не знае нищо по въпроса.
– Задник! – Минто измърмори думата с половин уста, сякаш не бе сигурен как гостът му ще реагира на тази проява на неуважение.
– Може би няма да е лошо да го просветлиш.
– Защо?
– Защото сър Джон все още се възстановява някъде в Англия от прекарания инсулт, а Джейми се преструва, че няма понятие за поръчката, и отказва да плати на Уистлър.
– Типично за него! – изсумтя Минто.
– Знаеш ли, че той бракониерства?
– Кой, Уистлър? Разбира се, че знам. Но само от време на време, и то за собствена консумация. Не вреди на никого, затова не го закачам.
– Джейми иска от мен да сложа край на това.
Чашата на Минто спря на половината път до устата му.
– И защо?
– Защото двамата не се разбират особено.
– Е, това едва ли е някаква изненада. И какво смяташ да правиш?
Фин въздъхна.
– Съгласен съм, че има далеч по-големи вредители от Уистлър. Но враждата помежду им е сериозна и ако не го убедим да престане, Улдридж младши може да наеме други хора да се справят с него. Това ще е лоша новина за Уистлър, а нас може да ни остави без работа.
Минто замълча за момент, после попита:
– Ние да го убедим?
– Не мога да се справя сам. Той е як мъжага. Предполагам, дори ти ще се затрудниш.
– О, аз ще се справя с него без проблем. Но ще трябва да го нараня.
Фин поклати глава.
– Не искам да се стига дотам. Само да го вразумим. Да го накараме да спре.
– И как да стане? – попита без въодушевление Минто.
– Тази нощ той ще ходи на Лох Тахавал.
– Откъде знаеш?
Почти несъзнателно Фин прокара ръка по челюстта си, която все още го болеше.
– Сам ми го заяви. Нещо като глупаво предизвикателство.
Минто смръщи вежди.
– Нещо не ми харесва как звучи.
Фин остави чашата си върху корковата подложка и се изправи.
– Сега ще отида до тях и ще опитам да поговоря с него човешки. Но ако не успея, ще те чакам довечера тук, на стария мост, където потокът се излива от езерото.
– Добре, приятел – сви рамене Минто. – Но пак ти казвам, че ако се стигне до бой, ще трябва да го нараня.
Лятното слънце бавно и неумолимо се придвижваше към екватора, оставяйки булото на мрака да загръща Хебридите малко по-рано с всяка изминала вечер. Онези дълги, светли нощи, когато на моменти можеха да се видят изгревът и залезът едновременно, си бяха отишли. Сега краят на деня официално настъпваше в 20:45, но макар вече да минаваше девет и половина, в небето още имаше светлина. То бе необичайно ясно, дори и над планините, чиито тъмни силуети се очертаваха на юг. Вятърът също бе стихнал до почти свръхестествен покой. Фин не бе заварил Уистлър в дома му, затова се налагаше да спази уговорката и да отвърне на предизвикателството, отправено му предната вечер.
Щом превали Ардройл, в тъмните хълмове пред него се появиха бледи ивици – белези, оставени върху ландшафта от кариерите за чакъл в подножията им. Първите лунни лъчи огряваха в сребристо пътя, виещ се над дестилерията на река Джарг по посока на Мангурщах. На входа на самата дестилерия, първата и единствена на острова в разстояние на близо сто и седемдесет години, стояха като на пост две гигантски червени шахматни фигури, издялани от дърво. Река Джарг, което на келтски щеше да рече Червената река, според легендата бе добила името си след кървава битка между местни кланове, която обагрила водите ѝ в червено. Имението Ред Ривър бе кръстено на нея.