Последната от предишните дестилерии на остров Луис била закрита през 1844 г., когато сър Джеймс Матисън, привърженик на сухия режим и сам заклет въздържател, купил острова. Иронията, навярно убягнала на островитяните по онова време, се състоеше във факта, че огромното състояние, позволило му да извърши покупката, бе дошло от продажба на опиум на китайците. Фин, който бе запознат с историята, се усмихна леко при мисълта, докато разхвърляните постройки на съоръжението, с техните зелени и червени тенекиени покриви, преминаваха пред погледа му.
Но усмивката изчезна от лицето му, щом си спомни защо е тук. Уистлър успешно му бе убягвал през целия ден и сега той пътуваше към Лох Тахавал за една среща, която предпочиташе да не се състои.
След около километър свърна от асфалтираното шосе и пое с почти пешеходна скорост по изритите коловози, пресичащи широките, осеяни с камъни долини. Луната вече се бе издигнала високо и се отразяваше ярко във всяко от малките поточета, браздящи този първобитен пейзаж.
Скоро обаче пътят заобиколи черните води на Лох Рунаскил, навлезе между мрачните масиви на върховете Маяласвал и Тахавал и потъна в дълбока сянка. Изкачването продължи още няколкостотин метра, докато накрая пред погледа му не се разкри долината, с далечната, проблясваща повърхност на Лох Томнавей, и смътните светлинки на хижата Кракавал Лодж върху северния му бряг.
Тук зави на изток и пое, хвърляйки изпод гумите си чимове пръст и чакъл, по едва забележимата пътека, водеща стръмно нагоре към Лох Тахавал. Езерото бе скътано сред отвесни сипеи, извисяващи се от всички страни, а потокът, почти пресъхнал, едва ромолеше по каменното си легло надолу, през серия от малки водопади, към Лох Рунаскил.
В самото начало на потока още стоеше старият дървен мост, опрян върху каменни колони на двата бряга. Само откъм страната на езерото имаше паянтов парапет. Отстрани бе подравнен участък земя, където риболовците да оставят автомобилите си. Джипът на Минто бе спрян досами водата и Фин паркира успоредно с него. Можеше да чуе как неговият охлаждащ се двигател още припуква в тъмното, което означаваше, че е дошъл наскоро. Но от него самия нямаше и следа. Нито от Джон Ангъс Уистлър Макаскил. Затова пък имаше гъсти рояци от хапещи мушици, които начаса го обкръжиха. Оставаше само да се надява, че репелентът, с който обилно бе намазал лицето, ръцете и врата си, ще му осигури някаква защита.
Мястото тук бе високо и на запад се откриваше гледка към долината между върховете Маяласвал и Кракавал. Някъде отвъд нея бе морето, което не се виждаше. Затова пък се виждаха черните облаци, трупащи се заплашително на хоризонта. И проблясъците на далечни мълнии. Полъхваше хлад, предвещаващ буря – така дългоочакваната промяна във времето. На изток небето бе още чисто и в него висеше пълната луна, обещана от Уистлър. Оставаше му само да се надява, че всичко ще приключи бързо и той ще си бъде у дома, в леглото, преди пороят да се е разразил.
Цопване като от камъче, хвърлено във водата, привлече вниманието му и върху гладката повърхност на езерото се появиха кръгове. Навярно риба, скочила да улови някое насекомо. Никакъв друг звук. Никакъв признак на живот.
Фин се изкачи върху дървения мост и огледа околността. Вятърът продължаваше да се усилва, а облаците, авангардът на бурята, настъпваха все по-близо. Той погледна зад себе си по протежение на потока, който преди години една не бе отнел живота му, и усети как температурата спада. Мушиците бяха изчезнали, а луната се показваше и изчезваше все по-начесто, като в причудливо, сребристо светлинно шоу.
Щом се обърна обратно към езерото, забеляза някакво движение. Мимолетна сянка, мярнала се на фона на каменистия сипей.
– Минто! – извика в тъмното, а вятърът начаса отнесе думата от устата му.
Единственият отговор бе смях, който му бе твърде добре познат. И щом небесното светило се подаде отново, видя Уистлър да стои на брега и да го гледа над водата. После той вдигна дясната си ръка. От нея висеше огромна дива сьомга, уловена през хрилете от яките му, дебели пръсти.