– Можем просто да се приберем у дома, Фин. Да я опечем във фолио върху жаравата. Да пийнем по чашка и да си припомним старите времена. Какво ще кажеш?
Фин едва не се изкуши от предложението.
– Хайде стига, Уистлър. Двамата с теб трябва да поговорим сериозно.
– Затова ли си довел оня бияч? За да говорим сериозно? Много ме разочарова. Имах по-високо мнение за теб.
Едва тогава Фин осъзна, че нещата безнадеждно са се объркали.
В същия миг луната се скри зад поредния облак и фигурата на приятеля му бе погълната от тъмнината. Откъм джипа на Минто се разнесе силно тропане. Той скочи от моста, завтече се нататък и отвори вратата на багажника. Бившият десантчик лежеше вътре, целият омотан в собственото си буксирно въже като пиле, готово за грила. Устата му бе запушена с мазен парцал. Той бе успял да се преобърне по гръб, така че оповести за себе си, ритайки с подметки по ламарините.
– Господи!
Фин се пресегна и започна да го развързва. Щом извади парцала, в първите няколко секунди Минто можеше само да диша тежко, с пенеща се слюнка около устата.
– Ще го убия – изхриптя накрая. – Ще пречукам това копеле!
– Как се докара дотук, по дяволите?
– Той ме издебна и ми скочи, ето как!
Фин едва не се изсмя.
– Скочил ти е, значи?
– Проклетникът е як като бик.
– Мислех, че можеш да се справиш с него, Минто. Че трябва само да внимаваш да не го нараниш.
Другият го изгледа навъсено. Гордостта му бе силно накърнена, задето бе позволил да го надвият и надхитрят.
– Така е. Стига да имах някакъв шанс. – Той седна и примигна от болка, улавяйки се за дясното рамо. – Май ми е извадил шибаната става.
– Значи няма да ми бъдеш от особена полза, докато не се оправиш – рече Фин, който седеше с кръстосани крака върху пода на багажника.
– Никога няма да го хванеш сам, приятел – бе ядният отговор. – Не и кльощав дребосък като теб.
Фин изпълзя навън през задната броня и скочи на земята.
– Най-добре си върви у дома.
После остана да наблюдава как Минто с мъка сяда на шофьорското място и пали мотора. Джипът заподскача по коловозите към долното езеро и скоро фаровете му се скриха зад завоя.
Тогава усети първите капки дъжд върху лицето си.
Сега оставаха само двамата с Уистлър.
Той се обърна и огледа Лох Тахавал. Водите се диплеха от надигащия се вятър, а лунната светлина хвърляше бягащи отблясъци по повърхността. Сянката на приятеля му помръдна край брега, а неговият смях долетя до ушите му.
– Хайде, Фин. Хвани ме, ако можеш.
За Уистлър всичко бе забава, която дори не вземаше на сериозно. И все пак, опълчвайки се на Джейми по този начин, той предизвикваше съдбата. Ако изгубеше дома си, имаше голяма вероятност да изгуби и делото за попечителство над дъщеря си. А изгубеше ли и двете, един господ знаеше какво щеше да стане с него.
В течение на близо минута Фин обмисляше дали просто да не се качи в колата и да се прибере. Каква полза имаше да играе тази игра? И все пак това щеше да означава да обърне гръб на човека, който му бе спасил живота. Уистлър никога не би постъпил така с него. Трябваше поне да опита да вникне в проблемите му.
– Спри, почакай! – извика, но гласът му бе погълнат от нощта. Силуетът на другия се мярна за миг на фона на небето и после започна да се плъзга по сипея към долната долина.
Фин въздъхна и след кратко колебание отвори багажника си, откъдето извади непромокаемо яке и малка раница. Навлече якето, метна раницата на гръб и здраво стисна в дясната си ръка гумираната дръжка на телескопична щека за ходене.
Да става каквото ще, мина му през ума.
Отначало не беше трудно да държи под око Уистлър, който пъргаво подскачаше от камък на камък. Колкото и странно да бе, в небето още имаше останки от дневна светлина, а луната лееше обилно сияние над склоновете в моментите, когато се показваше измежду облаците. Захладняваше все повече, а вятърът набираше сила, но дъждът още бе като слаб ръмеж.
Лох Рунаскил представляваше просто голяма, черна дупка, издълбана между възвишенията на Тахавал и Маяласвал от плъзгащи се глетчери в някоя отдавна отминала ледникова епоха. Сега тя бе запълнена с милиони кубически метри дъждовна вода, стичаща се от околните планини. Фин видя Уистлър да заобикаля югозападния му бряг, а после да пресича пътя и да се насочва към осеяната със скални късове долина в сянката на Кракавал.
Светкавиците започнаха преди дъжда. Огромни, назъбени стрели, които озаряваха билата и потапяха долините между тях в още по-дълбок мрак. Сега гонитбата стана по-трудна. Обичайно мекият и податлив торф бе изсъхнал като напукана кора, а стъблата на повехналите бурени пращяха под стъпките. Изминаха близо три четвърти час, а Уистлър си оставаше все същият недостижим фантом. Фин продължаваше напред със стиснати зъби. Мускулите на краката го боляха, ставите му се разтърсваха от твърдата и камениста почва, дробовете му дишаха все по-учестено, стараейки се да напомпат кислород в изнуреното тяло. Но въпреки всичките му старания, разстоянието не се скъсяваше. Скоро стана ясно, че стига да пожелае, Уистлър може във всеки един момент да избяга на своя преследвач. Но въпреки това продължаваше да се появява точно когато Фин вече смяташе, че го е изгубил. Ту зад тази скала, ту над онзи рид, подскачащ като планинска коза в мрака. Той си играеше. Забавляваше се. Дразнеше го като апетитна муха, мамеща рибата към кукичката.